Выбрать главу

Риведа бе станал на крака.

— Ще ни навестя, за да разбера какво й е всъщност — каза той категорично. — Много сериозни заболявания започват с леки неразположения.

Думите му бяха учтиви, изречени с достолепието на високопоставен лечител и маг, но Риведа тайно се забавляваше. Чувстваше неприязънта на Домарис, и въпреки че не изпитваше лоши чувства към нея, нямаше намерение да й разреше да го изолира от сестра си. Малката Деорис го интересуваше и опитите на Домарис да го държи надалеч от нея нямаха никакво значение.

Разбира се, не бе възможно Домарис да възрази. Риведа бе маг и ако решеше да прояви интерес към Деорис, една ученичка като Домарис нямаше право да му се противопостави. Тя си каза с укор, че Риведа може да бъде едва ли не дядо на малката, че е известен с лечителските си умения и със строгия си, почти отшелнически живот се отличаваше дори в ордена на Сивите, за които аскетизмът бе правило.

Двамата мъже се сбогуваха сърдечно. Когато бавните стъпки на Риведа заглъхнаха, Домарис усети, че пръстите на Микон докосват леко китката й.

— Седни до мен. Цвете на слънцето. Този дъжд ми пречи да се съсредоточа, а и днес се чувствах много самотен.

— С такъв интересен събеседник? — Домарис не можа на овладее хапливия си тон.

Микон се усмихна.

— Интересен човек е Риведа, вярно. Но предпочитам да разговарям с теб. Но може би сега моментът не е подходящ? Или… не е прието да постъпвам така?

Домарис отвърна на усмивката му.

— И ти, и Риведа сте толкова високопоставени, че Наблюдателите не биха те упрекнали, ако проявиш незнание относно нравите в Храма — отвърна тя, но хвърли притеснен поглед към строгите лица на старшите писари, които бдяха над ръкописите и следяха за реда и спокойствието в библиотеката. — Но едно е сигурно — на мен тук не ми е позволено да говоря — и пак не се въздържа да добави с остър шепот: — Риведа можеше да те предупреди!

Микон, видимо разкаян, едва потискаше смеха си.

— Може би и той е позабравил добрите нрави, след като работи отдавна в усамотение — отвърна той и попита, снижавайки гласа си също като Домарис: — Ти познаваш Храма по-добре от мен — няма ли тук място, където можем спокойно да разговаряме?

2.

Макар и слаб, Микон беше толкова висок, че в сравнение с него Домарис изглеждаше едва ли не дребничка; изпитите му, измъчени черти контрастираха с почти съвършената красота на нейното лице. Докато излизаха от библиотеката, немалко любопитни погледи ги сподириха — макар че не можеше да ги види, Микон сякаш също се зарази от смущението на Домарис, и докато вървяха по дългите ходници, не произнесе нито дума.

Домарис незабележимо забавяше стъпките си, за да върни редом с него. Микон бе хванал ръката й и пръстите му все по-здраво стискаха нейните. Момичето отметна една завеса, двамата преминаха през сводеста врата и се озоваха в една зала, която гледаше към вътрешен двор. Цялата стена срещу тях бе заета от огромен прозорец, който се затваряше с големи дървени решетки; тихият, ароматен дъх на дъжда, който продължаваше да се лее по тревата и зажаднелите цветя, долиташе до тях откъм градината. Чуваше се тихото плискане на дъждовните капки, които падаха в близкия фонтан.

Това бе любимото кътче на Домарис — тя често се уединяваш; тук и не обичаше да го споделя с никого, дори и с Деорис. Тя се обърна към Микон и каза тихо:

— Често идвам тук да чета. От другата страна градината живее един стар, болнав жрец, който рядко напуска стаите си, а тази стая не се използва. Мисля, че тук можем да разговаряме несмущавани от никого.

Възцари се дълго мълчание. Отвън дъждът продължаваше да плющи — хладният му, влажен дъх милваше лицата им. Микон бе отпуснал спокойно ръце на коленете си. Слаба усмивка се плъзваше и изчезваше от лицето му като лятна светкавица. Стигаше му да се наслаждава на близостта на Домарис, но момичето беше неспокойно.

— Намерих място, където можем да разговаряме — и сега седим неми като риби!

Микон се обърна към нея.

— А наистина има неща, които трябва да бъдат казани. Домарис! — той поизнесе името й с такъв болезнен копнеж, че дъхът й спря. Микон повтори името й, нежно като милувка:

— Домарис!

— Господарю Микон… принце…

Внезапен, неочакван гняв помрачи чертите му.