— Не ме наричай така! Всичко това съм оставил зад себе си! Знаеш името ми!
Младата жена пред него прошепна като насън:
— Микон…
— Домарис, аз… аз смирено моля за правото да ти поднеса любовта си. — Гласът му беше тъжен, сякаш се упрекваше за решението си. — Обичам те от мига, когато влезе в живота ми. Знам, че това, което мога да ти дам, е много малко и за много кратко време. Вярвам ми — той помълча, сякаш да събере сили, и продължи, намирайки с мъка думите: — Иска ми се… да се бяхме срещнали в по-щастлив час, да можеше любовта ни да разцъфти спокойно, да достигне бавно до зрелост и съвършенство… — Микон пак замълча. Мургавото му, изразително лице така разголваше вълнението в душата му, че Домарис сведе очи — уплашена от силата на чувствата си, бе почти доволна, че той не може да я види.
— Не ми остава много време — поде отново Микон. — Знам, че по законите на Храма ти все още разполагаш със себе си. Твое право с да си избереш любим и дори да родиш дете от него. Обетът, който сте си дали с Арват, не представлява формална пречка. Би ли… можеш ли да ме приемеш за свой любим? — звучният му глас вибрираше под напора на чувствата. — Такава е съдбата ми — аз, който разполагах с всички земни блага, заповядвах на армии, радвах се на почитта на цялото благородническо съсловие, сега не мога да ти предложа нищо… нито брачен обет, нито обещание за щастие — нищо освен любовта си…
Невярваща, Домарис повтори бавно:
— Ти… ме обичаш?
Той протегна поривисто ръце към нея, срещна тънките й пръсти и ги стисна в своите.
— Не съществуват думи, които да опишат любовта ми, Домарис. Мога само да кажа — когато не си до мен, животът ми с непоносим. Сърцето ме боли, когато не мога да чуя гласа ти, стъпките ти, да те докосна…
— Микон! — прошепна тя, псе още зашеметена. — Ти наистина ме обичаш! — вдигна глава и изпитателно се взря в лицето му.
— Щеше да ми бъде по-лесно, ако можех да видя лицето ти — прошепна той и внезапно се отпусна на колене пред уплашеното момиче, притиснал лице в дланите й. Целуваше тънките пръсти, а диплите на дрехата й приглушаваха шепота му.
— Обичам те толкова много, че не мога да го понеса… любовта ми с прекалено силна… прекалено много за този живот. Ти си толкова кротка и мила, Домарис. Аз… ако трябва, мога да имам дете от друга жена. Можеш ли… имаш ли най-малка представа от това, което исках от теб?
Домарис се наведе и притисна лицето му към гърдите си.
— Знам само, че те обичам — каза тя, — и че мястото ти е тук, при мен. Дългата й червеникава коса се спусна и покри и двамата. Устните им се срещнаха, докато шепнеха истинското име на любовта.
3.
Дъждът беше спрял, но небето бе още сиво, покрито с ниско надвиснали облаци. Деорис лежеше на дивана и стаята, която делеше със сестра си. Една прислужничка решеше косите й; над главата й малката червена птичка, подаръкът от Домарис, чуруликаше весело в кафеза си, Деорис се заслуша в песента й и започна тихичко да тананика, докато четката се плъзгаше успокояващо по къдриците й. Вятърът развяваше завесите на прозореца и широките листа на дърветата отпред. Приглушената светлина в стаята се отразяваше в тъмното полирано дърво на мебелите, плъзгаше се по копринените завеси и проблясваше по украшенията от сребро, тюркоаз и лунен камък. Сред уюта на красивата стая, с която Домарис разполагаше като дъщеря на Талканон и на Раджаста, Деорис се гушеше като котенце и се опитваше да загърби глождещото я чувство на вина: писарите и по-малките ученици по право бяха длъжни да привикват към дисциплина и скромен живот. Когато Домарис беше на нейните години, за нея бе немислимо да живее в такъв разкош. Красивите вещи радваха Деорис, пък и никой че й бе забранил да живее при сестра си, но подсъзнателно нещо й: подсказваше, че не би трябвало да бъде тук. Тя дръпна рязко главата си изпод грижливите ръце на робинята.
— Стига толкова, накрая пак ще ме заболи главата — каза тя капризно. — Освен това чувам, че сестра ми се връща.
Деорис скачи и изтича към вратата, но когато погледът й падна върху лицето на Домарис, поздравът замря на устните й.
Когато Домарис заговори, гласът й беше напълно спокоен:
— Мина ли ти главоболието, Деорис? Мислех, че ще те намеря в леглото.
Деорис се взря тревожно в лицето на сестра си и си каза: „Сигурно нещо ми се е привидяло.“ На глас отвърна:
— Спах цял следобед и когато се събудих, се чувствах много по-добре — помълча, следейки с поглед сестра си, която разсеяно кръстосваше стаята, а добави: — Господарят Риведа…
Домарис я прекъсна с нетърпелив жест.
— Да, да, той ми каза, че ще дойде да се осведоми за здравето ти. Ще ми разкажеш после, може ли?