Домарис плъзна поглед по светлата повърхност на водата и потръпна, уплашена от дълбокия смисъл на ритуала. Бе посветена в тази мистерия, разбираше я но въпреки това тръпнеше от страх. Мислеше за Микон, за любовта си, за да събере смелост и да нагази в чистите води; но не можете да пропъди почти пророческия си ужас, нахлул в съзнанието й. За миг притисна Деорис към себе си в безмълвна молба да бъде разбрана.
Деорис я разбра, но отвърна нацупено лице. Имаше чувството, че светът й е рухнал из основи. Не искаше да разбере пред какво изпитание е изправена Домарис. Тук, пред най-стария и свят храм на кастата, към която принадлежаха и двете, Деорис също се боеше — страхуваше се, че тези вода ще повлекат и нея в потока на живота, към женската й съдба…
Тя каза мрачно:
— Жестоко е… животът е жесток! Иска ми се да не се бях раждала жена!
Сама съзнаваше, че говори и постъпва егоистично, че държи да се натрапи в мислите на Домарис, да намери успокоение за себе си — сега, когато сестра й бе изправена пред най-голямото изпитание в живота си — пред избора, който бе все още далеч в бъдещето за Деорис. Въпреки това настоя:
— Защо, Домарис? Защо?
Домарис не отвърна нищо, само притисна здраво малкото момиче в прегръдките си. Изведнъж предишната й увереност нахлу като топла вълна в душата й. Тя беше жена, обичаше и сърцето й ликуваше.
— Няма винаги да мислиш така, Деорис — каза тя усмихнато. Отпусна прегръдката си и каза: — Отивам в храма. Ще извървиш ли и останалата част от пътя с мен, сестро?
За миг Деорис бе почти готова да я последва; веднъж вече бе влизала в светилището оттатък езерото — за свещения ритуал, който всяко момиче от Храма изпълняваше в чест на Великата майка, когато биваше благословено с първите признаци на своята женственост. Спомняте си само, че беше притеснена от строгия церемониал. Но сега, когато Домарис стана, за да тръгне към езерото, Деорис изведнъж бе обзета от паника. Страхът я стисна за гърлото. Ако тръгнеше по своя воля по стъпките на Домарис — щеше да попадне в клопката на женствеността си, да стане доброволна плячка на непреодолимата мощ на природата. Страх и отчаяна съпротива трепнаха в гласа й, когато отвърна:
— Не! Не искам!
— Дори ако те помоля? — попита наскърбено Домарис — искаше и се Деорис най-сетне да я разбере, да сподели с нея този миг, който разсичаше на две живота й.
Деорис упорито поклати глава, скрила лице в ръцете си. Обзе я неестествено желание да причини болка на сестра си — Домарис я беше изоставила — сега бе неин ред да не я последва!
Учудена от собствената си настоятелност, Домарис помоли отново:
— Деорис… сестричке, моля те, искам да бъдеш с мен. Няма ли да дойдеш?
Деорис продължи да крие лицето си. Накрая измънка едва чуто отказа си. Ръката на Домарис падна рязко от рамото на сестра й.
— Съжалявам, Деорис. Нямах право да настоявам.
Деорис би дала всичко, за да вземе думите си назад, но беше късно. Домарис тръгна напред, а Деорис остана да лежи неподвижно в тревата, притиснала трескаво пламтящото си лице към хладната трепа, задавена от горчиви сълзи.
Домарис не се обърна назад. С леки движения развърза връхната си дреха и я остави да се плъзне около краката й. Разплете плитките си и косата покри цялото й тяло като огнен водопад. Прекара пръсти през тежките й вълни и изведнъж по цялото й тяло премина тръпка на блаженство: „Микон ме обича!“ През този първи и единствен път в живота си Домарис изпита непоколебима увереност в красотата си, триумфираща гордост от съвършенството си — но и това щастие бе примесено с меланхолия — защото Микон никога нямаше да я види.
Този упоителен унес продължи само миг; после Домарис раздели косата си на два дълги златисти потока и нагази в езерото. Вървеше, докато бистрата вода не достигна до гърдите й — беше топла, от нея кожата й пламтеше — не приличаше на обикновена вода, а по-скоро на пулсираща, жива светлина… Сини и виолетови струи трептяха и блещукаха, обгръщаха тялото й, изправено сред тих като алабастрова колона, и тя изтръпна от наслада — и от страх — когато водите за миг се сключиха над главата й. После отново се изправи и тръгна напред. Водата се стичаше в ароматни, бълбукащи струйки от раменете и сияйнозлатистата й коса. Докато крачеше все напред, към приветливо разтворените двери на Храма, Домарис чувстваше как водите отмиват предишния й живот дребните тревоги, егоистичните вълнения. Изпълнена със съзнанието за безкрайна сила, тя осъзна нещо, което не бе прозряла първия път, когато влезе в светилището — че е божествена — защото е човек.