Жрецът на Светлината никога не бе имал повод да се усъмни в Риведа — макар че споменът за знака „дорйе“, който бе видял на челото му, още го безпокоеше. Но той бе предупредил мага още в нощта на зенита — и елементарната учтивост изискваше да не упорства с предупреждението. Настояването би било обиден признак на недоверие.
Но Раджаста бе на първо място Пазител на Храма на Светлината — това бе най-важната му отговорност, а тя бе и огромна. Ако Риведа по една или друга причина не съумееше да прочисти ордена си, Раджаста носеше не по-малка от неговата вина — защото, ако се бе придържал стриктно към задълженията си, той трябваше да убеди, дори да принуди по някакъв начин Микон да свидетелства публично за мъченията, на които е бил подложен от Черното братство. Но закон случаят трябвате да бъде изложен пред Върховния съвет на жреците.
Сега, когато за пореден път премисляше тези неща, Раджаста въздъхна дълбоко.
„Ето кок става тъй, че най-благородните подбуди ни въвличат е мрежите на кармата, мислеше той уморено. Мога да пощадя Микон, но само за своя сметка — и по този начин го обременявам допълнително, защото ми е задължен — а това ни свързва все повече…“
Риведа седеше пред пулта за писане — често казваше, че не му трябва никакъв сополанко-писар, който да му се мотае в краката. Той драсна още няколко букви с тежкия си, остър почерк, който говореше така ясно за личността му, хвърля настрани четката и се обърна.
— Е, Раджаста? — магът се позасмя, като забеляза лекото трепване на жреца. — Приятелско посещение ли е това? Или изпълняваш поредното си задължение?
— Да кажем, и двете — отвърна Раджаста след моментно замисляне. Усмивката изчезна от лицето на Риведа, той стана на крака и каза:
— Казвай какво има тогава — после и аз ще ти кажа едно друго. Хората от ордена ми са неспокойни. Твърдят, че Пазителите се натрапват във вътрешните ни дела. Но, разбира се — и той хвърли пронизващ поглед към Раджаста, — тъкмо това е основното задължение Пазителите.
Раджаста сключи ръце зад гърба си. Отбеляза, че Риведа не бе го поканил да седне — нито дори да влезе. Това го подразни и когато заговори, го стори с малко по-остър тон, отколкото бе първоначалното му намерение. Ако Риведа искаше да пренебрегва обичайната учтивост, той можеше да влезе в тона му.
— Брожението в земите на Храма е много по-важно, отколкото тревогите на твоите хора — каза той предупредително. — С всеки изминал ден жреците се настройват все по-зле към вас. Говори се открито, че си небрежен към подчинените си, че си допуснал отречени, забранени и злотворни ритуали във вашите свещенослужения. Жените във вашия орден…
— Чудех се кога ще стигнем и до тях — измърмори под нос Риведа, Раджаста се намръщи и продължи:
— …биват принудени да вършат неща, който противоречат и на вашия законник. Вече всички казват, че черноризците се крият сред вас…
Риведа вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Да не ме обвиняват, че практикувам черна магия?
Пазителят поклати глава.
— Никого че съм обвинил. Повтарям само това, което вече всички говорят.
— Откога Пазителят Раджаста се вслушва в сплетните на простолюдието? Не си представям така един приятелски разговор между равни — нито пък мисля, че това е начинът един жрец да изпълня дълга си! Раджаста мълчеше, а Риведа продължи — плътният му глас отекна като гръмотевица: — Хайде, продължавай! Сигурно не с само това! Нали ние, Сивите магове, научаваме силите на природата! Може би вече са ни обвинили, че умишлено проваляме реколтата! А какво ще кажеш за моите лечители, които единствени се осмеляват да преминат стените на поразените от чума градове? Може би се шушука, че са заразили водоизточниците?
Раджаста каза уморено:
— Няма дим без огън…
Риведа се засмя.
— И къде тогава е пожарът, господарю Раджаста?
— Ще ти кажа — отвърна остро Раджаста, — пожарът ще избухне поради това, че ти пренебрегват предупрежденията. Твоя с отговорността за всички тези хора Приеми я — или я прехвърли на някой друг, който ще следи по-отблизо делатана Ордена! Не я пренебрегвай, а бъди нащрек — думите на Раджаста зазвучаха като предсказание — защото тяхната вина може да се отрази на твоята съдба. Ужасяваща е отговорността на тези, които са призвани да водят другите. Внимавай и носи мъдро хората си.
Риведа понечи да възрази, но замълча, взрян в тухления под. Въпреки всичко изразът на предизвикателство не напускаше лицето му. Накрая каза: