— Необходимото ще бъде сторено, не се безпокой.
В настъпилото мълчание се чуваше как някои подсвирква фалшиво й другия край на дългия ходник. Риведа хвърли поглед към отворената врата, но не помръдна, нито даде израз на раздразнението си.
Раджаста реши да опита друг начин.
— Какво става с твоите разследвания?
Риведа сви рамене.
— Понастоящем няма непознати в ордена ни — с изключване на един човек.
Раджаста трепна.
— Така ли? И този човек…
Риведа разпери ръце.
— Този човек е загадка в много отношения. Облечен е като „хела“ — както се наричат нашите ученици, но нито един от членовете на ордена не го познава и никой не признава да го е вземал за ученик. Самият той не нарича никого свой господар. Когато събрах хората за последните ритуали, го видях за първи път — даваше верните отговори, сякаш бе обучен маг. Но след като ритуалът приключи и се опитах да разговарям с него, ми се стори слабоумен.
— Възможно ли е той да е изчезналият брат на Микон? — попита жрецът.
Риведа изпръхтя презрително.
— Този луд? Изключено! По-скоро е избягал роб.
Раджаста се възползва от привилегията си Пазител на храма и продължи да разпитва.
— Какво направи с него?
— Нищо засега — отвърна бавно Риведа. — След като може да преминава дверите и познава ритуалите ни, има право да живее сред членовете на ордена, макар и никой от нас да не знае кой го е въвел в учението. На първо време го приех за свой ученик. Въпреки че явно не помни нищо за миналото си и надали знае истинското си име, има моменти, когато е напълно с ума си. Струва ми се, че мога да направя много за него — и от него.
Отново се възцари мълчание. Раджаста не казваше нищо, докато най-сетне Риведа избухна:
— Какво друго бих могъл да направя? Дори ако оставим настрана обета ми, които ме задължава да помагам на всеки, който знае тайните знаци на ордена ни, нима трябваше да оставя това момче да бъде тормозено от тълпата и кой знае — може би дори пребито с камъни, или поставено като животно в клетка, за забавление на глупците — или отново да попадне в ръцете на злонамерени хора?
Спокойният поглед на Раджаста не трепна.
— Не съм те обвинил в нищо — напомни той. — Имаш право да решаваш сам. Но ако черноризците са изродили душата му.
— Тогава ще се постарая да не ги допускам отново до него — обеща мрачно Риведа. После напрегнатите чу черти малко се отпуснаха. — Тъй или иначе, той няма достатъчно разум, за да носи зло в себе си.
— Понякога неведението е по-вредно от злонамереността — напомни Раджаста, а Риведа въздържа.
— Убеди се сам, щом искаш — каза той, прекрачи през прага, излезе на двора и заговори тихо с някого. След минута едни млад мъж влезе безшумно в стаята.
2.
Той беше слаб и изглеждаше съвсем млад, още момче. Едва след като се взрете по-внимателно в гладкото му, детинско лице, човек забелязваше, че няма нито мигли, нито брада. Дори веждите му бяха едва забележими, затова пък косата му — дълга, гъста и черна, падаше в равно подрязани къдрили чак до раменете. Раджаста срещна погледа на светлосивите му очи — блуждаещ като на сляп човек. Имаше мургава кожа, но тя бе пропита с някаква болезнена бледност. Раджаста внимателно се зае да изучава слабото му лице. Забеляза, че момчето стои изправено като стрела, но държи ръцете си далеч от тялото, с пръсти, свити в юмруци, като новородено бебе. Беше влязло така тихо, толкова безшумно, че Раджаста не на шега се замисли дали няма възглавнички на краката като котките.
Той кимна на момчето да приближи и попита любезно:
— Как се казваш, синко?
Нездрав блясък оживи внезапно мътната сивота на очите, вперени неговите. Момчето се огледа, отстъпи назад, после отвори веднъж-дваж уста, но от нея не излезе никакъв звук. Най-сетне, с пресипнал глас, сякаш отвикнал да говори, той каза:
— Името ми ли? Аз съм просто… луд.
— Но кой си ти все пак? — настояваше жрецът. — Откъде си?
Момчето отстъпи още една крачка назад и мътните му очи продължиха да се стрелкат насам-натам.
— Нали си жрец? — отвърна то лукаво. — Нима мъдростта не ти стига да разбереш сам? Защо ми е да мъча горкия си мозък да си спомня, след като Боговете там горе знаят всичко и ми заповядват да мълча, да мълча, да пазя тишина, звездите ми го казват, луната ми го казва, да пей с тях без глас… — думите му преминаха в тихо тананикане.
Раджаста го гледате стъписан.
Риведа нареди с жест на момчето да излезе.
— Стига толкова — каза той и момчето се плъзна навън като призрак. Магът се обърна към Риведа, пояснявайки: — Въпросите винаги го възбуждат — като че ли е бил разпитван дълго време, докато е решил… да избяга навътре в себе си.