Раджаста въздъхна.
— Толкова често сме говорили за това — отвърна той търпеливо. — вече би трябвало да ти е ясно — нямам право да оставя нещата така. Престъплението е прекалено сериозно, за да го оставя ненаказано.
— Възмездие ще има, в това можеш да бъдеш сигурен — отвърна Микон. Слепите му очи почти сияеха от притока на новопридобитата жизненост. — Но внимавай, защото после възмездието може да сполети отмъстителите!
— Риведа е длъжен да прочисти ордена на Сивите! — гласът на Домарис беше остър и студен като лед. — Раджаста е прав…
— Прекрасна моя — упрекна я меко Микон, — когато мечът на правосъдието се вдигне в служба на отмъщението, стоманеното му острие става по-меко от трева. Вярно е, че Раджаста е длъжен да закриля всички, и тези, които ще дойдат след нас — но не забравяй, че този, който става инструмент на отмъщението, също се осъжда на страдания! Законите на Кармата вземат предвид първо действието, а едва след това, и то невинаги — подбудата! — той помълча, после добави натъртено: — А и не би трябвало да въвличане Риведа. Той и без това е на опасен кръстопът.
Раджаста, който тъкмо бе отворил уста да отговори, ахна. Нима Микон също бе споходен от видение, подобно на това, което се изправи пред неговите очи а Нощта на Зенита?
Стъписването му остана незабелязано, защото тъкмо в този миг Деорис вдигна глава — нещо я подтикваше да говори в защита на Риведа. Но едва бе отворила уста, когато съзна, че никой не бе отправил никакви обвинения към мага, затова — замълча.
Лицето на Домарис помръкна; строгото изражение отстъпи място на обичайната й кротост.
— Постъпвам егоистично — упрекна се тя. — Няма да настоявам, докато не се убедя, че търся справедливост, а не отмъщение.
— Цвете на слънцето — прошепна й нежно Микон, — ти си преди всичко жена. Ако не беше импулсивна, нямаше да бъдеш ти.
Очите на Деорис потъмняха като буреносни облаци — тя не пропусна да отбележи подчертаната интимност в топа на Микон. При това Домарис, вместо да се възмути, явно и се наслаждаваше! Надигналата се ярост я душеше.
Раджаста, забравил спора, се усмихваше щастливо на Микон и Домарис! Колко много обичаше и двамата! Разбира се, обичта му към Деорис не бе по-малка и той никога не и изпускаше от поглед. Изчакваше я да съзрее достатъчно, защото искаше да и предложи да тръгне по стъпките на сестра й. Отдавна бе доловил изключителните заложби на младото момиче и искрено се надяваше да има щастието да я поведе по пътя на познанието; но беше още рано. Деорис бе прекалено млада.
Домарис, доловила мислите му, стана и отиде да седне до сестра си.
— Остави за малко четенето, сестричке — каза тя меко, — слушай и се учи. Така правех и аз, когато, бях малка като теб. И не забравяй, котенце — обичам те много.
Деорис се гушна успокоена в прегръдките на сестра си; Домарис рядко даваше толкова явен израз на чувствата си. Неочакваната милувка я изпълни с щастие. Домарис се упрекваше мислено: „Горкото дете, толкова с самотно! Съвсем съм я изоставила! Но сега Микон има най-голяма нужда от мен! Сигурна съм, че по-късно ще мога да отделя повече време за нея.“
— … и още нищо не сте разбрали за съдбата на брат ми? — питаше натъжено Микон. — Мисълта за него тежи на сърцето ми, Раджаста; чувствам, че с още жив, но знам, знам, че нещо не е наред с него, където и да се намира сега.
— Ще продължа да го търся — обеща Раджаста и най-сетне пусна притихналите ръце на Микон. Пусна ги най-вече за да не може атлантът да долови половинчатата истина в думите му. Той действително смяташе да продължи търсенето, но беше убеден, че надали ще открие изчезналия Рейота.
— Дори да ти с само полубрат, Микон — намеси се Домарис, а гласът и бе още по-меки нежен от обикновено, — той би трябвало да намери пътя към теб, заради обичта, която ви свързва.
— Пътят на обичта не е лесен — възрази спокойно Микон — Помисли си колко тежка задача е всъщност да се стараеш мислите ти винаги да са изпълнени само със съчувствие и разбиране!
Раджаста каза:
— Но ти си Син на Светлината и си постигнал…
— Малко! — гласът на атланта беше горчив, изпълнен с упрек към съдбата. — Трябваше да бъда лечител, да служа на ближните си. Сега съм… никой, а нали ще съумея да изпълня дълга си към хората все още не е ясно.
Всички замълчаха, осъзнали трагедията в младия живот на принца. В мислите си Домарис му обричаше всичко, което бе в състояние да даде от себе си, цялата си любов, цялата сила на душата и тялото си — без значение какво би струвало това на нея самата.
Деорис проговори за първи път, тихо, но нападателно:
— Господарю Микон — каза тя, — ти показваш на всички как човек може да понася страданията и да не загуби човешкото в себе си, дори да се издигне над повечето хора. Нима това е малко?