Дързостта й накара Раджаста да се намръщи; но в себе си той приветстваше думите й, защото съвпадаха със собствените му мисли.
Микон внимателно взе тънките пръстчета на момичето в своите.
— Малка Деорис — каза той сериозно, — на хората не е дадено да преценяват такива стойности като щастие и нещастие, нужно и ненужно — нашият разум не е в състояние да ги разбере правилно. Знам само, че станах причина да се задвижат определени процеси, и че всеки жъне това, което е носил. Дали човек ще срещне добро или зло по пътя си — това е в ръцете на боговете, които направляват съдбата ни, но всеки човек с свободен да искове добро или зло от това, което му е дала съдбата.
Чистата, сияйна усмивка на атланта отново изгря на лицето му, и той обърна глава към Домарис и Раджаста. Те отново изпитаха чувството, че той ги вижда.
— Вие бихте могли да кажете дали от моето нещастие са произлезли само злини!
— Идването ти тук ми донесе само щастие, Сине на Светлината — кимна Раджаста.
— На мен също — каза тихо Микон.
Деорис ги наблюдавате учудено. Смътно недоволство и още по-неясна ревност гризяха душата й. Тя измъкна пръсти от ръката на Микон и каза:
— Ще ти бъда ли необходима още днес, господарю Микон?
Домарис незабавно се намеси:
— Тръгвай спокойно, Деорис, аз ще чета на Микон, ако се наложи — ревността й бе безкрайно чужда, тя просто не допускаше до Микон нищо, което го отнемаше от нея дори за миг.
— Налага се да поговоря с теб, Домарис — възрази твърдо Раджаста, — Остави Микон и сестра си да си вършат работата и ела с мен.
2.
Младата жена стана, смутена от упрека, стаен в гласа на жреца, и тръгни равно редом с него по пътеката. За миг хвърли поглед назад, за да види любимия си, Микон не бе помръднал от мястото си, но сега бе свел глава към Деорис и й се усмихваше; смехът на сестра й долетя до тях като кристален звън.
Раджаста погледна сведената глава на Домарис, увенчана с корона от златисти плитки, и въздъхна. Докато той още се чудеше как да започне, Домарис, доловила сериозния му, загрижен поглед, насочен към нея, вдигна глава и каза простичко:
— Обичам го, Раджаста.
Спокойните й думи и силата на скритото зад тях чувство почти напълно обезоръжиха жреца. Той постави ръце на раменете й и се взря в очите й — не строго, както искаше първоначално, а с бащинска загриженост.
— Знам, дъще — отвърна той тихо, — и това ме радва. Но съществува опасност да забравиш дълга си.
— Моя дълг? — повтори учудено Домарис. Засега никакви задължения не я обвързваха с кастата на жреците — единственият й дълг бе учението.
Раджаста разбра объркването й, но осъзна също, че тя съзнателно избягва да застане очи в очи със себе си.
— Не бива да забравяш Деорис — подсказа той. — Тя също има нужда от теб.
— Но Деорис знае много добре, че я обичам! — възрази Домарис.
— Сигурна ли си, моя възпитаничке? — той употреби думата умишлено, за да й припомни дълга й да му се подчинява. — А може би момичето се има за пренебрегнато, може би мисли, че си допуснала Микон да погълне цялото ти внимание?
— Не… не е възможно.. о, никога не съм искала да стане така! — прехвърляйки наум събитията от последните няколко седмици, Домарис си призна, че упрекът е справедлив. Какъвто бе обичая, тя премисли сериозно думите на наставника си и те се врязаха дълбоко в ума и сърцето й. След време младата жена вдигна очи. Този път чистият й поглед бе помрачен от искрено разкаяние, — Повярвай ми поне, че себичността ми не с била умишлена — помоли тя. — Тя ми е толкова скъпа и близка, че и имам за част от себе си, и понякога забравям, че има свои грижи и проблеми, по-различни от моите… наистина съм я пренебрегнала. Ще се опитам да поправя грешката си…
— Дано вече не е късно — дълбоко безпокойство помрачи челото на жреца. — Убеден съм, че Деорис те обича както преди, но дали е все така склонна да ти се доверява безрезервно?
Красивите очи на Домарис помръкнаха.
— Ако Деорис вече не ми вярва, вината ще бъде изцяло моя — каза тя. — Дано боговете бъдат милостиви, та да не е прекалено късно. Пренебрегнах най-важното си задължение.
Но още докато говореше, осъзна, че не би могла да постъпи другояче, нито пък можеше искрено да съжали, че е посветила себе си на Микон. Раджаста въздъхна отново, разбрал мислите й. Не бе редно да я упреква за вина, който бе колкото нейна, толкова и на принца на Ахтарат.
Пета глава