ТАЙНАТА КОРОНА
1.
Наближаваше сезонът на дъждовете. Пред един от последните слънчеви дни Домарис и Елис взеха Деорис и приятелката й Иста и тръгнаха да берат късни цветя. На днешния ден се отбелязваше един по-малък празник, та бе редно Домът на Дванадесетте да бъде подобаващо украсен.
На върха на един хълм, надвиснал над морето, откриха малка поляна, цялата осеяна с цветя. Отдалеч се косеше миризмата на гниещи тръстики и водорасли, останали по брега след отлива. Въздухът бе натежал от сладкия мирис на трева и есенни цветя.
Елис водеше със себе си Лиза. Момиченцето вече бе навършило годинка, тичаше навсякъде, късаше цветя и после ги тъпчеше, обръщаше кошници, дърпаше поли, докато Елис се изтощи да тича подир нея.
Деорис, която имаше слабост към малката, я взе на ръце и се усмихна на Елис.
— Аз ще я пазя, Елис. Набрала съм вече достатъчно цветя.
— Аз също — добави Домарис и остави на земята ароматния си товар. Прекара длан по запотеното си чело. Слънцето блестеше ослепително, дори когато човек не гледаше право в него, а смесеният аромат на гниещи морски растения и цветя я беше замаял. Тя събра пълните с цветя кошници и се отпусна на тревата до Деорис, която държеше Лиза на колене, гъделичкаше я и тананикаше някаква безсмислена детска песничка.
— Приличащ ми на малко момиченце, което си играе с кукла, Деорис.
Тънките черти на сестра й се извиха в хладна усмивка.
— Никога не съм обичала особено кукли.
— Не — Домарис се усмихна замислено. Гледаше не толкова Деорис, колкото Лиза. — Винаги си предпочитала да си играещ с истински бебета.
Слабичката чернокоса Иста седна с кръстосали крака до тях на тревата, подръпна късата си рокличка и започна да сплита цветята, които вадеше от кошницата си. Елис я погледа, после взе шепа бели и червени цветове и ги хвърли в кошницата на Иста.
— Моите гирлянди винаги се разплитат — поясни тя и допълни: — Моля те, Иста, изплети и моите и ще направя за теб, каквото пожелаеш.
Ловките пръсти на Иста не спряха нито за миг да връзват стъбълцата.
— Ще го сторя с радост и Деорис ще ми помогне, нали, Деорис? Само че ние, писарите, правим услуги не срещу обезщетение, а от чисто приятелство.
Деорис притисна още веднъж Лиза към себе си и я подаде на Домарис. После придърпа една от кошниците и се зае да сплита гирлянди. Елис се наведе и загледа двете момичета.
— Срамота — каза тя усмихната, — писарите да ме учат на законите на Храма! После легна по гръб в тревата до Домарис. Откъсна шепа златисти плодове от надвисналите клони на един близък храст, постави един в устата си и започна да храни Лиза. Момиченцето възторжено подскачаше върху коленете на Домарис, обсипваше и двете млади жени с лепкави целувки и непоправимо оцапа тънката дреха на Домарис с петна от сок. Домарис и притискаше към себе си с особена, гладна нежност. „Но моето бебе ще с момче, мислеше тя гордо, прекрасен малък син с тъмносини очи…“
Елис се взря внимателно в братовчедка си.
— Зле ли ти е, Домарис, или ти се спи?
Домарис измъкна едната си меднозлатиста плитка от пухкавите, настоятелни пръстчета на Лиза, и отвърна:
— Малко съм замаяна от силното слънце.
После подаде Лиза на майка й.
Опита се да пропъди натрапващите си мисли — не искаше да мечтае от страх, че мечтите й няма да се сбъднат. „Но може би този път не съм сбъркала…“ От седмици хранеше надеждата, че носи под сърцето си сина на Микон. Но вече веднъж се бе случило поради прекалено силното си желание да сподели надеждите си, които се оказаха безпочвени. Този път беше решила да не казва никому, дори на Микон, докато не се убеди напълно в състоянието си.
Деорис вдигна глава от гирляндите, които плетеше, наведе се към Домарис, и я загледа с широко отворени, тревожни очи. Откак Домарис се промени, тя имаше чувството, че някой я е лишил от единствената опора в живота й, от земята под краката й. Решила, че сестра й е загубена за нея, тя бе готова да вини всекиго: ревнуваше я от Арват, от Елис, от Микон, на всичкото отгоре и от Раджаста. Домарис, потънала в блаженството на любовта си, бе като упоена и продължаваше да не забелязва мъката на детето; единственото нещо, което й правеше впечатление, бе, че Деорис е станала непоносимо зависима от нея. Безсмисленото, детинско вкопчване на сестра й едва не я вадеше от равновесие. Не можеше ли Деорис да се държи нормално и да я остава поне за миг на спокойствие? Понякога, без дори да го съзнава — защото действително бе под постоянно нервно напрежение, а и не умееше да крие чувствата си — наскърбяваше малката до дъното на душата й с някоя случайна, неволно изпусната дума. Понякога разбираше, че с сбъркала, но в повечето случаи дори не забелязваше какво е казала.