Напрежението внезапно спадна: Елис бе взела Лиза в скута си и момиченцето настоятелно дърпаше ризата на майка си. Елис сбърча нос в престорено раздразнение:
— Лакомо прасенце такова! Знам много добре какво искаш! Добре, че ти остават само няколко месеца. После, уважаем принцесо, ще ти се наложи да се храниш като дама! — докато говорете, Елис развързваше връзките на роклята си отпред. Лиза лакомо захапа гърдата й, а Елис шеговито я тупна отзад.
Деорис отвърна очи с нещо близко до отвращение и попита:
— Как издържаш на това?
Елис се разсмя весело, но не си даде труд да отговори. Оплакванията й бяха само на шега, и тя предположи, че въпросът на Деорис също не е сериозен. Обичайно беше бебетата да се кърмят в продължение на две години и само някоя преуморена робиня или проститутка би отбила по-рано детето си.
Елис се облегна назад, залюля Лиза в ръцете си и откъсна със свободната си ръка още плодове.
— Говориш като Хедан, Деорис! Понякога ми се струва, че той искрено мрази горкото ми момиченце! Макар че понякога, когато ме хапе… — тя направи гримаса и сви рамене.
— И тъкмо когато я отбиеш, млечните й зъби ще почнат да падат — отбеляза доволно Иста.
Домарис се намръщи; единствено тя бе разбрала, че Деорис съвсем не се шегува. Очите на Лиза бяха затворени, личицето й грееше от здраве като розов лист сред златните й къдрици, главичката й беше отпусната на гърдите на майка й. Внезапно Домарис изпита почти болезнен копнеж. Елис вдигна очи и срещна погледа й; интуицията, присъща на кастата им, бе особено силна у нея — а и не беше трудно да прозре една история, толкова подобна на нейната собствена. Елис протегна ръка и стисна тънките пръсти на братовчедка си; Домарис отвърна на стискането, благодарна, че поне някой я разбира.
— Малко досадниче — продължаваше да гука Елис, докато люлееше спящото дете. — Малка, дебеличка феичка…
Слънцето потъна зад един облак. Деорис и Иста клюмаха над цветята, но продължаваха сънливо да връзват стъблата им. Домарис потръпна, после изведнъж цялото й тяло замръзна и тя притихна, напрегната заслушана в себе си. И отново го усети — едва забележимо потръпване, като пърхането на птиче крило. Никога досега не бе го изпитвала, но не бе възможно да се заблуждава. То продължи само миг, но сега вече Домарис не можеше да се съмнява.
— Какво става? — попита Елис и Домарис едва сега осъзна, че не е пуснала ръката на братовчедка си, а продължава да стиска пръстите й с все сила. Тя веднага дръпна ръка и се усмихна с молба да бъде извинена, но не проговори. Другата си ръка държеше незабележимо притисната към тялото си — там, където едва забележимото потръпване отново се яви за миг и изчезна. Домарис едва се осмеляваше да диша; продължи да седи неподвижно — не искаше да мисли за нищо друго освен за внезапната, пълна увереност, че в утробата й синът на Микон — нито за миг не можеше да предположи, че не с син — за първи път даде признак на живот.
Широко отворените, уплашени очи на Деорис неотклонно следяха младата жена. Изразът им обтегна допълнително и без това опънатите нерви на Домарис, и тя внезапно започна да се смее — първоначално тихо, сетне все по-силно — защото си беше обещала, че няма да плаче… не биваше да плаче… смехът й звучеше истерично. Домарис скочи на крака и хукна надолу по хълма към морския бряг. Зад нея трите момичета се спогледаха недоумяващо.
Деорис стана и понечи да я последва, но Елис я задържа.
— Сигурна съм, че Домарис би искала да остане за малко сама. Хайде, подръж малко Лиза, докато оправя дрехата си!
Тя постави детето в скута на Деорис, в се зае да завързва бавно връзките на дрехата, съзнавайки, че с предотвратила по-сериозна криза.
2.
Когато стигна почти до солените тресавища, Домарис се просна по лице във високата трева и дълго лежа скрита, опряла лице и ароматната пръст, прегърнала с ръце тялото си — удивена и малко уплашена. Лежеше неподвижно и долавяше нежния шепот на тревата, полюлявана от вятъра. Дълбоко в съзнанието й потрепваха и се гонеха мисли, но така и не достигаха до повърхността. Боеше се да мисли ясно.
Мина пладне, слънцето вече клонеше на запад, когато Домарис най-сетне се надигна и в същия миг види Микон, който крачеше бързо към нея по пясъка. Тя скочи на крака, косите й се разпиляха по раменете, а светлата й дреха се развя на вятъра, когато нетърпеливо затича към него. Дочул бързите й, неравни стъпки, той спря.
— Микон!
— Домарис, къде си? — той обърна лице в посоката, откъдето долиташе гласът й, тя дотича до него и спря — вече не съжаляваше, че не може да се хвърли в прегръдките му. Внимателно докосна ръката му и вдигна лице, за да потърси устните му.