Целувката продължи безкрайно — накрая Микон повдигна глава и промълви:
— Развълнувана си, Цвете на огъня. Носиш ми вест.
— Нося вест — ликуване трепна в гласа й, но думите й изневериха. Тя взе измъчените му ръце и ги притисна към тялото си — молеше го да разбере, без да има нужда да говорят. Може би той прочете мислите й; може би жестът й му подсказа това, което трябваше да узнае. Изведнъж лицето му засия с нова, вътрешна светлина, той протегна ръце и притисна Домарис към себе си.
— Носиш светлина — прошепна Микон и отново я целуна.
Тя скри лице на гърдите му.
— Вече съм съвсем сигурна, скъпи. Този път е сигурно! Знам го от седмици, но не исках да го кажа, за да не се окаже, че пак съм се заблудила! Но вече кима никакво съмнение! Той… нашият син… се раздвижи днес — за първи път!
— Домарис… любима — принцът на Ахтарат замълча и тя усети, как горещи сълзи капят от слепите му очи по лицето й. Ръцете, обикновено овладени от силата на волята му, сега трепереха така, че той не бе в състояние да вземе нейните. Притисната към него, тя се губеше цялата в непреодолимата сила на тази любов, и чувстваше, че той започва да трепери целият — както и най-силното дърво потрепва леко под напора на урагана.
— Любима моя, благословена моя… — със страхопочитание, което едновременно уплаши и натъжи момичето, Микон се отпусна на колене пред нея в пясъка успя най-сетне да хване здраво двете й ръце и ги притисна към устните си. — Ти носиш светлина, държиш в ръцете си живота ми… и свободата ми — зашепна той.
— Обичам те, Микон, обичам те — повтаряше Домарис. Какво друго би могла да каже?
Атлантьт стана, успял донякъде ля се овладее, и нежно избърса сълзите й.
— Домарис — започна той кратко и сериозно, — аз… ще ми се да имайте някакъв друг начин, по който да ти го кажа… аз ще се опитам, ще сторя всичко, което е по силите ми, но… — лицето му потъмня, на него отново се изписаха болка, тъга и несигурност, които се забиваха като кинжали в сърцето на Домарис.
— Домарис — сега гласът му бе напълно овладян, силен и звучен, и тя осъзна, че това, което ще й каже, е равностойно на клетва. — Аз… ще се опитам — обеща той спокойно, — ще се опитам да остана с теб, докато се роди синът ни.
Домарис разбра, че тези думи отбелязваха началото на края.
Шеста глава
ПРИ ДОБРИТЕ СЕСТРИ
1.
Храмът на Каратра, който се издигаше над Свещеното езеро, бе една от най-красивите сгради по тези земи. Беше иззидан изцяло от млечнобял камък, прорязан тук — там от разноцветни жилки с опалов блясък. Езерото и храмът бяха заобиколени от просторни градини и изящни колонади с надвиснали по тях лозници; хладни фонтани бълбукаха из дворовете, които преливаха през цялата година от цвят.
Тук, зад тези сияйно бели стени, се раждаха всички деца от храмовите земи — независимо от това дали майката бе робиня или самата Велика жрица. Всяко млада момиче идваше тук, за да служи на великата майка Каратра за определен период от време — момичетата помагаха на жриците, грижеха се за родилките и новородените, а ако бяха от добро коляно, ги обучаваха и да помагат при раждане. След това всяка година жените идваха, за да изпълнят дълга си пред Каратра — робините и жените от простолюдието служеха само по един ден годишно, а жриците и тези, които се учеха за жрици — по цял месец. За никоя жена — от най-незначителната робиня до най-високопоставената жрица — не се правеше изключение.
Още преди година беше решено, че Деорис е достатъчно голяма, за да бъде приета в светилището, но точно тогава тя се бе разлюляла от тежка, макар и краткотрайна треска, и оттогава все ставаше така, че никой не споменаваше името й, когато се предлагаха новите ученички. Едва сега я бяха повикали отново — и въпреки че повечето момичета очакваха времето, което щяха да прекарат в Храма на Каратра, с нетърпение, защото то съвпадаше с женското им съзряване, Деорис започна приготовленията за пренасянето си с подчертано нежелание.
Още преди цели две годили, когато за първи път влезе в храма, я бяха допуснали за първи път да присъства на раждане. Преживяното я смути и уплаши. Беше избягвала упорито въпросите, които се бяха породили в съзнанието и. Бе присъствала на мъката, на ужасиите болки, кръвта и страданието, но после видя и ликуването на щастливата майка, когато видя за първи път онова малко същество, на което бе дарила живот. Освен че не можеше да си обясни това противоречие, Деорис се плашеше и от собствените си чувства — ужасният страх, че един ден и тя ще стане голяма жена и ще трябва да преживява такива мъки, за да даде живот. „Защо?“ — питаше се тя постоянно и не можеше да си отговори. И сега, тъкмо когато бе започнала да забравя видяното, всичко започваше отново.