— Не мога, не искам! — избухна тя пред Микон. — Това е жестоко… ужасно…
— Тихо Деорис — въпреки слепотата си атлантът хвана уверено двете й ръце и ги задържа в своите. — Нима не знаеш, че животът е страдание, затова и идването на този свят е свързано с болка? — той въздъхна едва чуто. — Струва ми се, че болката е единственият неотменен закон на живота… и ако можеш да се научиш да я облекчаваш, как би ти дало сърце да откажеш?
— Не смея да окажа но ако имах смелост, щях да го сторя! Ти не знаеш какво е, господарю Микон!
Потискайки първоначалния си импулс да се изсмее на наивността й, Микон започна да я успокоява нежно:
— Разбира се, че знам. Ще ми се да можех да ти помогна, Деорис; но има неща, пред който всеки трябва да се направи сам…
Пламнала и притеснена, Деорис измънка едва чуто:
— Как е възможното да знаеш… това?
В света на храма раждането бе изцяло женска работа и на Деорис, която никога през живота си не бе живяла другаде, й се струваше невероятно, че един мъж може да има и най-далечна представа от начина, по който децата идваха на бял свят. Нима категоричната забрана мъжете да не пристъпват в стая, където ражда жена, не важеше навсякъде? Не бе възможно някъде да се допуска такова недостойно поведение! Как би могъл Микон, които бе имал щастието да се роди мъж, да знае нещо за това?
Микон вече не можете да се овладее; смехът му, разбира се, само влоши положението.
— Виж, Деорис — започна той след малко, — мъжете не са чак толкова несведущи, колкото си представяш!
Тъй като момичето продължаваше да мълчи оскърбено, той се опита да поясни:
— Не забравяй, че обичаите при нас, в Атлантида, не са съвсем като вашите! — и добави закачливо: — Нали знаеш, ние от морските кралства сме си варвари! Но можеш да ми вярваш, дори тук мъжете знаят доста неща. Освен това… помисли си, детето ми, нима аз не знам какво е болка? — той се поколеба за миг — може би тона бе моментът да каже на Деорис, че сестра й чака дете от него? Инстинктивно долавяше, че Деорис, на границата между пълното отрицание и разбирането, може би щеше да приеме по-лесно нещата, ако узнаеше за състоянието на сестра си. Отказа се, защото реши, че е право на Домарис да реши дали да сподели със сестра си или да мълчи. Внезапно го обзе умора и той продължи по-тихо: — Така ми се иска да можех да ти помогна, мила. Опитай се да запомниш едно — за да живееш истински, трябва да опиташ от всичко — от красотата и славата, но също и мъката, и грозните страни на живота. Те съществуват и ти не можеш да ги отречеш. Животът е равновесие между две противоположности.
Деорис въздъхна отегчено — тези неща бе чувала и вреди. Домарис също не бе оправдала очакванията й. Тя се бе опитала, искрено се бе опитала — да обясни на сестра си страховете, които я измъчваха. А Домарис само я бе изгледала неразбиращо и бе отвърнала:
— Но нали това е дълг на всяка жена?
— Отвратително е! — изхлипа Деорис.
Тогава Домарис я смъмри и строга й каза да не се държи като бебе и да не забравя, че това е законът на природата, който никой на този свят не може да промени. Деорис бе продължила да хленчи, да плаче, да настоява, убедена, че Домарис би могла да помогне, стига да иска.
Накрая Домарис се беше ядосала сериозно:
— Как можеш да се държиш така глупаво! Наистина съм те разглезила в стремежа си да те защитавам и от най-дребната неприятност! Сега знам, че съм постъпила грешно, разбери, че вече не си дете. Длъжна си да поемеш отговорностите на жена!
2.
Деорис беше на петнадесет години. Жриците бяха убедени, че както всички момичета на нейната възраст и тя е премилала предварителната подготовка, за да може да поеме задълженията си в храма. Прекалено притеснена и нещастна, за да им обясни, че се лъжат, Деорис установи, че трябва да помага на една от жриците при ражданията — това бе голяма чест, предвидена за по-напреднали ученички или за дъщери на високопоставени жреци. Жрицата, на която трябваше да помага, беше и лечител от ордена на Гинела — казваше се Карахама.
Карахама не произхождаше от род на жреци. Беше дъщеря на една прислужница в храма, която още преди дъщеря й да се роди, бе заявила, че е бременна от самия Талканон. Талканон току-що бе взел за съпруга благородната жрица, която по-късно стана майка на Домарис и Деорис, и категорично отказа да признае бащинството си. Не отрече, че жената му е била любовница, но настоя, че няма никакви доказателства той на е бащата на детето — и дори изреди немалко имена на други мъже, които според него имат повече основания да бъдат считани за възможни бащи.