При такива категорични доказателства за неморално поведение на жената, съветът на жреците реши, че никой не може да бъде принуден да признае детето. Отнеха на жената правото да прислужва в храма. Позволиха й да остане там само докато се роди детето и веднага след това я пропъдиха завинаги от Храма. Според закона и мъжете, и жените бяха свободни да избират любимите си преди брака — но такова поведение бе прекалено и напълно неприемливо.
Малката Карахама, без каста, без име, бе взета за саджи в ордена на Сивите — и израсна като абсолютно копие на Талканон. Разбира се, Върховният управител дочуваше подигравките на храмовите робини прикритата насмешка и клюките на подчинените си. Несъмнено това, че едно умалено издание на Върховния управител живее сред отхвърлените, бе благодатна почва за сплетни — и за да се защити, Талканон най-сетне се предаде, покая се официално за грешката си и осинови Карахама.
Тъй като при Сивите нямаше кастови ограничения, Карахама бе приета от Риведа да учи за лечителка. Когато Талканон я върна в кастата, към която законно принадлежеше, и й даде име, Карахама избра да стане служителка на Каратра — и сега бе достигнала най-високите стъпала в храмовата йерархия и никой вече не се присмиваше на „безименната“, но Карахама не бе забравила несигурното си детство и нравът и бе останал странен и непредсказуем.
Съзнавайки, че момичето, което ще обучава, е нейна полусестра, Карахама изпитваше смесени чувства, които обаче скоро преминаха в искрена привързаност към Деорис. Децата на Карахама, родени преди Талканон да признае истинския й произход, си останаха отхвърлени и безименни — за тях не можеше да се направи нищо. Може би затова Карахама се стараеше да бъде колкото е възможно по-мила и търпелива с тази млада и почти напълно непозната родственица. Независимо от това съзнаваше, че рано или късно ще има проблеми с нея — виждаше скрития бунт в уплашените виолетови очи, разбираше умишлено забавените й движения, когато вършеше каквото и да било — сякаш правеше всичко против волята си. Карахама съжаляваше искрено, защото вече бе разбрала, че от момичето може да излезе забележителна лечителка — беше спокойна, наблюдателна, чувстваше инстинктивно болката у другите, ръцете й пипаха леко и уверено. Липсваше й единствено доброто желание — и Карахама си постави за цел да преодолее скритата съпротива на Деорис, за да я направи достойна служителка на Великата майка.
Стори й се, че с намерила разковничето, когато в храма дойде Аркати.
Макар и още съвсем дете, Аркати бе вече съпруга на един от жреците. Беше очарователно момиче, още съвсем незряло — всъщност по-малка и от Деорис. Мъничка, бледа и русокоса, с големи, уплашени очи, Аркати бе дошла в храма няколко седмици преди раждането, защото не се чувстваше добре сърцето й бе увредено от тежка болест, прекарам в детството. Жриците искаха да се опитат да укрепят тялото й преди изпитанието. Всички, дори строгата Карахама, се отнасяха мило с Аркати, но тя страдаше за дома си, отпадаше бързо и плачеше по повод и без повод.
Оказа се, че двете с Деорис се познават от детинство и Аркати се вкопчи в Деорис като изгубело котенце.
Благодарение на настояванията на Карахама Деорис получи позволение да прекарва с Аркати толкова време, колкото пожелае, Карахама отново забеляза, че инстинктът насочва правилно Деорис в грижите й за момичето. Тя спазваше стриктно напътствията на жрицата, но явно умееше да преценява и решава сама, ако се наложеше. Бунтарският дух на Деорис като че ли даваше малко сила на малката бъдеща майка. Но приятелството им се помрачаваше от спотаения дълбоко в Деорис страх.
То бе повече от страх — беше същински ужас. Как бе възможно Аркати да не се бои? Тя постоянно мечтаеше за бебето, ковеше планове, разказваше й как ще се грижи за него; приемаше всички неприятности, свързани с бременността, без да се замисля, дори със смях. Как бе възможно? Деорис не можеше да разбере, а не смееше да разпитва.
Веднъж Аркати взе ръката й и я притисна здраво към издутия си корем — и Деорис усети под пръстите си движения, което я изпълни със странно усещане — чувство, което и тя не можеше да назове точно. Тъй като й бе трудно да разбере дали изпитва удоволствие или неприязън, тя дръпна рязко ръката си.
— Какао има? — засмя се Аркати. — Не ти ли харесва моето бебе?
Деорис винаги се притесняваше от този навик да се говори за неродено дете като за жив човек.