— Не ставай глупава — сопна се тя, но установи, че за първи път в живота си мисли съзнателно за собствената си майка, майката, за която всички казваха, че била мила, нежна и красива, че Домарис много приличала на нея — майката, която бе умряла при раждането на Деорис. Обзе я чувство за вина — нали тя бе станала причина за смъртта на майка си! Дали Домарис не я ненавиждаше заради това?
Деорис не каза нито дума за тези свои мисли, но започна да учи всичко, което й обясняваха, със старание, граничещо с ожесточение — само за няколко дни Карахама установи с учудване, че Деорис проявява наченки на опитност, сръчност и интуитивно познание, сякаш имаше години натрупан опит зад гърба си. Когато времето, което бе длъжна да прекара в храма, изтече, Карахама и предложи — без да бъде уверена в резултата — да остане поне още месец, за да работи лично с нея.
Деорис се съгласи — за свое най-голямо учудване. Обясни си внезапния порив да остане в светилището с желанието да бъде до Аркати в най-тежките мигове. Дори пред себе си не искаше да признае, че работата започва да й доставя удоволствие.
3.
Детето на Арката се роди през една дъждовна нощ, когато по брега мъждукаха блуждаещи огньове, а вятърът виеше прокоба като оплаквачка. Карахама нямаше причини да се оплаче от работата на Деорис, но въпреки всичките усилия и най-тъмните часове на нощта болното сърце на момичето спря да бие — и мъчителната й, кратка борба за живот завърши с поражение. По изгрев новороденото плачеше, без да съзнава колко сериозен повод има за плач, в една от горните стаи на храма, а Деорис, напълно съсипана, ридаеше горчиво в собствената си спалня, заровила глава във възглавницата сякаш в опит да се скрие от спомена за мъките и болката, които щяха да останат в кошмарите й до сетния час.
— Не може цял ден да лежиш тук и да плачеш! — Карахама се наведе над нея и хвана здраво ръцете й. В стаята влезе още едно момиче, но Карахама безмълвно му направи знак да излезе и продължи: — Деорис, слушай, дете мое. Нищо повече не можехме да направим…
Хлиповете на Деорис се смесиха с несвързани думи.
Карахама се намръщи.
— Ама че глупости! Детето не я е убило! Просто сърцето й отказа да работи — сама знаеш, че винаги е била болнава. Освен това… — Карахама се наведе още по-ниско над леглото и каза с мек, но категоричен тон — така, както понякога говореше Домарис и все пак по-различно: — Ти си дъщеря на Храма. Познаваш истинското лице на Смъртта и знаеш, че тя е само врата към следващия живот, а не нещо, от което трябва да се страхуваме…
— Остави ме сама! — изхлипа измъчено Деорис.
— И през ум не ми минава — каза твърдо Карахама. Самосъжалението не спадаше в категорията на позволените чувства, а и тя в никакъв случай не можеше да приеме изкривените разсъждения, когато измъчваха отчаяната Деорис. — Няма никакви причини да съжаляваш Аркати! Престани да плачеш — защото всъщност съжаляваш себе си! Стани, изкъпи се и се преоблечи, а после се качи горе и се позанимавай с новороденото. Оттук насетне ти ще се грижиш за нея, докато баща й не пожелае да я прибере у дома. Време е да произнесеш и заклинанията, които ще я опазят от духовете, които крадат бебетата, останали без майки…
Деорис се подчини, но само външно. Зае се да изпълнява безкрайните задачи, свързани с отглеждането на малката: намери дойка, огради детето със защитни знаци, и — защото истинското име на всяко дете бе тайна, записваше се в свитъците на Храма, ни рядко се произнасяше на глас — тя бе тази, която даде на бебето така нареченото „малко име“ — Миритас — с него щяха да а наричат, докато порасне. Загледана в бебето, което се гърчеше в ръцете й, Деорис си мислеше презрително: „Защитни заклинания, как ле не! Кое беше защитно заклинание, с което можеше да опазим живота на Аркати?“.
Карахама я наблюдаваше и мълчеше стоически. Беше дълбоко натъжена, но не възнамеряваше да го признава пред Деорис. Опитните жрици бяха наясно от самото начало, че Аркати няма да оживее; още когато се омъжи, я бяха предупредили, че не бива изобщо да забременява — бяха и дали дори билки и я бяха научили на заклинания против нежелана бременност, Аркати съзнателно бе пренебрегнала съветите им и плати за неподчинението с живота си. Сега на света бе дошло още едно дете, което никога нямаше да познае майчина ласка.
Карахама съзнаваше и още нещо, защото разбираше Деорис по-добре от родната й сестра. Колкото и да не си приличаха, Карахама и Деорис бяха наследил и от Талканон мрачното му, несломимо упорство. Поражението щеше да предизвика борбения дух на Деорис много по-сигурно, отколкото ако бе успяла — като мразеше болката и смъртта, тя постоянно щеше да търси начин да ги победи. Докато гледката на разигралата се трагедия бе променила не една от останалите ученички, Карахама бе убедена, че преживяното ще повлияе по друг начин на избора на Деорис.