Деорис се сепна истерична:
— По-добре ли е да бъде осквернен?
— Но това е абсурдно! — Домарис продължаваше да се усмихва, но очите и бяха сериозни, — Аз търся своето място, следвам закона на живота и… — тя притисна тънките си пръсти към заобления си корем. — Деорис потръпна, докато я гледаше — и ще приема съдбата си.
Деорис рязко й обърна гръб.
— Съдба! Сигурно и кравите приемат съдбата си!
Домарис се опита да се изсмее, но от устните й се изтръгна сухо хлипане.
Деорис отново седна до нея и я прегърна.
— О, Домарис, държа се отвратително, и сама го съзнавам! Непрекъснато те наскърбявам, а не искам да ти причинявам болка, обичам те, но това… имам чувството, че си омърсена. Ужасно е!
— Ужасно ли? Защо? — Усмивката на Домарис беше малко тъжна. — На мен не ми се струва ужасно. Не бива да се безпокоиш за мен, мила — никога не съм се чувствала по-здрава или по-щастлива, що се отнася до оскверняване… — усмивката й вече не беше тъжна, тя взе ръката на Деорис и я притисна към себе си — Като че ли то би могло да ме оскверни — детето на Микон!
— Микон? — ръката на Деорис падна като отсечена и тя се взра невярващо в сестра си. После повтори безсмислено: — Детето на Микон?
— Разбира се, Деорис… нима не знаете? Какво си мислеше?
Деорис не отговаряше. Продължаваше да гледа Домарис като вцепенена. Домарис едва се удържаше да не заплаче, когато попита:
— Какво ти е Деорис? Защо не се радваш на бебето?
— О! — проплака Деорис. В мислите и проблесна ужасен спомен. — О, не! — изхлипа тя отново и избяга, потънала в сълзи. Сподири я тъжният вик на сестра й.
Седма глава
ПРЕДСКАЗАНИЕТО НА ЗВЕЗДИТЕ
1.
Домарис лежеше на дивана в стаята си и следете пътя на дъждовните облаци, надвиснали над долината. Дълги, сиви валма се стелеха но небето, поръбени с бяло, досущ като разяснени морски вълни. Дивите ветрове си играеха с тях и понякога случаен слънчев лъч си пробиваше път през сивотата и се плъзваше по лицето на Микон, който се беше отпуснал върху куп възглавници в краката й. Слабото му мургаво лице беше спокойно, в покой бяха и изкривените пръсти, отпуснати в скута му. Мълчанието на двамата лъхаше на щастие; далечният тътен на гръмотевиците и грохотът на прибоя само подчертаваха уюта и спокойствието на сенчестата, прохладна стая.
Почукването на вратата стресна и двамата и те се откъснаха с въздишка от мислите си. Но когато на прага застана високата фигура на Раджаста, Домарис забрави раздразнението си. Тя стана бързо, все още гъвкава като танцуваща на вятъра палма, но жрецът забеляза нещо ново, някаква особена гордост в походката й, докато прекосявате стаята.
— Господарю Раджаста, какво казват звездите за детето ни?
Раджаста се усмихна, докато се настаняваше на стола, предложен му от Домарис.
— Искаш ли да говоря пред Микон, дъще?
— Разбира се, че искам!
Микон повдигна въпросително глава.
— Какво означава това, Цвете на огъня? Не разбирам. Какво ще ни кажеш за детето ни, братко?
— Виждам, че все пак някои от обичаите ни не са познати в Атлантида — Раджаста продължи да се усмихва и добави весело: — Прости ми за задоволството, че поне веднъж аз мога да те науча на нещо.
— Ти ме учиш на много неща, Раджаста — каза сериозно Микон.
— Не заслужавам такава чест, Сине на Слънцето — Раджаста помълча за миг после поде: — Накратко казано, сред нас, жреците, е прието, още преди да е обявено предстоящото раждане на сина ти, да се определи часа на зачеването ме — в зависимост от това показват твоите звезди и звездите на майка му. Това трябва да стане колкото е възможно по-скоро, за да можем за изчислим деня и часа на раждането и да дадем подходящо име на детето, което иде.
— Още преди да се роди? — попита удивено Микон.
— Да не би да искаш да дойде на този свят безименно? — Раджаста беше направо скандализиран. — Тъй като аз съм посветил Домарис в мистериите, това е мое задължение — така разчетох и звездите за майката на Домарис, преди тя да се роди. Тя също беше моя ученичка и аз знаех, че дъщеря й, макар че Талканон й е кръвен баща, ще бъде дете на моята душа. Аз й дадох името Изарма.
— Изарма? — Микон се намръщи, съвсем объркан. — Не разбирам…
Домарис се засмя доволно.
— Домарис е просто името, с което ме нарекоха като малка — обясни тя. — Когато се омъжа… — лицето й рязко се помрачи, но тя продължи с равен тон: — Ще използвам истинското си име, което ми е дадено в Храма — Изарма. На нашият език това ще рече „Път към светлината“.