— Сега си в училището на писарите, нали? — попита тя накрая.
— Напуснах го преди няколко месеца. Сега съм писар на господаря Микон от Ахтарат.
Презрителният тон на Карахама охлади гордостта на момичето.
— Всяко момиче може да върши тази работа! Четене и писане! Нима си избрала това за дело на живота си? Или може би… имат намерение да последваш господарката Домарис като жрица а Храма на Светлината?
До този момент Деорис нито за миг не се бе съмнявала, че рано или късно ще приеме мъдростта в Храма на Светлината и ще тръгне по стъпките на сестра си. Сега внезапно това й се стори невъзможно, съзна, че никога не би го приела за свое призвание, и когато проговори, произнасяше първото истинско решение през живота си:
— Не. Нямам желание да върша нито едното, нито другото.
— Тогава — каза тихо Карахама, — може би моето предположение е вярно. Считам, че истинското ти място е тук, в храма на Каратра — освен ако не предпочетеш да се присъединиш към сектата на Риведа.
— Към Сивите? — ужасено възкликна Деорис. — Аз да стана саджи?
— Каратра да те пази! — Карахама бързо описа защитен рунически знак на челото й. — Боговете са ми свидетели, по-скоро бих умряла, отколкото да осъдя някое дете на такава съдба! Не, детето ми — исках да кажа, като лечителка!
Деорис замълча, потънала в размисъл. Досега не бе се замисляла върху това, че Сивите приемаха и жени за лечителки. После каза колебливо:
— Може… да помоля Риведа.
Карахама се засмя:
— Риведа е почти недостъпен, детето ме. Твоят родственик Кадамири също с жрец-лечител и ти би могла да се обърнеш към него. Риведа някога не се занимава с новоприетите.
По някаква причина усмивката й раздразни Деорис, която заяви предизвикателно:
— Самият Риведа не попита веднъж не искам ли да бъда приета в ордена на Сивите!
Думите й имаха желания ефект. Карахама трепна изненадано, после дълго и замислено се взира у Деорис, преди да отвърне:
— Добре тогава. Щом искаш, кажи на Риведа, че според мен си подходяща за лечителка. Думите ми може би нямат кой знае какво значение, но все пак той знае добре, че имам трезва преценка за хората.
Заговориха за други неща; но разговорът им бързо замря и двете се разделиха. Но докато наблюдаваше отиващата си Деорис, някаква мисъл започна да гризе Карахама, „Правилно ли е“, питаше се тя, „да пращам това дете по стъпките на Риведа?“ Жрицата на Каратра познаваше Риведа по-добре от собствените му ученици и знаеше мотивите на неговите търсения. След миг Карахама пропъди смутилата я мисъл. Деорис бе почти зряла жена и не би приела намесата й, независимо от добрите й намерения. Личността на Риведа будеше у всекиго силни чувства.
2.
Когато пристигна в Дома на Дванадесетте, Деорис прибра гривната и започна да кръстосва замислено стаите си. Чувстваше се самотна и пренебрегната. Искаше да се сдобри с Домарис, да заживее отново предишния си живот, да забрави поне за малко всичко, което се бе случило през последните няколко месеца.
Безлюдните стан и градини я изпълваха с неясно безпокойство. Внезапно тя спря и се загледа в кафеза, където обикновено чуруликаше червената й птичка. Птичето лежеше на пода на кафеза — малка, неподвижна купчинка пера омачкани, слепнали пера. Деорис ахна, отвори вратичката на кафеза и взе а длани трупа на птичето. Гърлото й бе свито болезнено.
С премрежени от сълзи очи момичето гледаше безжизнената пухкава купчинка, беше обичала птичката, тя бе последния подарък, които й направи Домарис, преди да се промени толкова рязко. Какво се беше случило? Тук нямаше котка, а и по птичката нямаше следи от нокти или зъби. Когато отново погледна празния кафез, Деорис видя, че в малката глинена чашка няма капка вода, а по мръсния под имаше само няколко люспи от семена.
Вратата се отвори и влезе Елара. Стресната от внезапната й поява, Деорис се нахвърли върху дребната женица.
— Забравила си да храниш птичката ми и сега тя е мъртва! — извика тя през сълзи.
Елара отстъпи уплашено назад.
— Каква птичка? Аз… нищо не знаех…
— Да не си посмяла да ме лъжеш, повлекана такава! — Деорис трепереше цялата от гняв. Неспособна да се овладее, тя вдигна ръка и удари Елара праз лицето.
— Деорис! — гласът на Домарис, гневен и ужасен, изплющя като камшик. Деорис се обърна рязко и видя сестра си, застанала на прага, бледа като платно. — Деорис, какво… какво означава това поведение?
Никога досега Домарис не бе говорила на сестра си с такъв тон. Момичето притисна устата си с ръка, виновно и уплашено. Стоеше, пламнало от срам, но не казваше нито дума. Домарис продължи рязко: