Десета глава
МЪЖЕ НА ДЕЛОТО
1.
Категорично, с тон, който не допускаше възражения, Риведа най-сетне уведоми Раджаста, че в ръководения от него орден всичко е наред. Раджаста го похвали за добра свършената работа, а магът се поклони и се оттегли, скрил под тежките си клепачи пека присмехулна усмивка.
Търсенето на кора от ордена, отдали се на забранени магьоснически занимания, бе продължило половин година. В резултат дузина от Сивите бяха подложени на бичуване за разкрити дребни нарушения и богохулни постъпки: злоупотреба с осветени за свещенодействие. Предмети, носене и употреба на забранени от закона символи и други подобни. Имате и два по-сериозни случая — очевидно свързани — отнасящи се до двама от по-нисшите магове. Те също бяха бичувани и имената им бяха заличени от свитъците на Ордена. Единият се бе възползвал от свойствата на определени алхимични отваря, за да подчини на волята си напълно невинни ученици и саджи, подлагайки ги на нечувано брутален разврат — впоследствие жертвите не можеха да си спомнят нищо. Другият случай бе доста по-различен. Виновникът бе проникнал в забранената част на библиотеката на Ордена и бе откраднал няколко свитъка. Само по себе си това бе достатъчно тежко провинеше, но се оказа, че човекът освен това се бе опитал да намери начин, по който изкуствено да предизвиква тежки епидемии. Обитаваните от него помещения бяха пречистени внимателно и многократно, и сега всички се надяваха, че опасността от разпространение на заразите е отминала.
Това поне сигурно бе послужило за предупреждение на неразкритите мъчители на Микон, че Риведа знае за съществуванието им, а те сигурно щяха доста да си помислят преди да подновят отново престъпната си дейност.
Най-доброто, което донесе на Риведа цялото разследване, бе откриването на ново поле за опити с изключително големи възможности, които магът нямаше да пропусне да изследва. Ключът към новите му занимания бе безименното слабоумно момче, което бе приел за свой хела. Под хипноза момчето разкриваше изключителни, направо невероятни познания, а се чувстваше, че разполага и със странна, неовладяла мощ — но това ставаше наистина само под хипноза. В обичайното си състояние непознатият съществуваше — не можеше да се каже, че живее, — като че ли обвит в раковина от тъмно стъкло, по която външните събития се плъзгаха незабелязано. Без да задържат вниманието му в продължение на повече от секунда. Разумът му се бе скрил някъде, смразен от някакъв преживян ужас и позор; но в редките си пристъпи на буйство момчето започваше да говора свързано и думите му възбуждаха страстния копнеж на Риведа за нови и нови познания, който граничеше с алчност — това бяха проблясъци, които разкриваха пред него напълно неизследвани тайнства, скрити дълбоко в това привидно увредено съзнание.
Риведа не можеше да разбере дали момчето е братът на Микон, но това всъщност не го интересуваше. Беше искрено убеден, че всеки опит да бъдат изправени един срещу друг ще се отрази пагубно и на двамата. Той внимателно избягваше да разпитва своя кела за произхода му, както и за странния начин, по който се бе появил в храма на Сивите.
Но Риведа нито за миг не изпускате от очи Микон — следеше го отдалеч, доколкото бе допустимо за един маг да се движи сред жреците на Светлината. От време на време се явяваше в кръга от хора, сред който се движеше атлантът, но го следете неотлъчно. Риведа много бързо бе установил, че за Домарис не съществуваше никой друг освен Микон, бе забелязал и дълбоката загриженост на Раджаста за слепия принц — връзката им не приличаше на обичайното приятелство между жреци с еднакво призвание, а по-скоро напомняше на отношенията между баща и син. Затова пък Риведа си позволяваше да наблюдава малко по-отблизо Деорис.
Риведа рядко се съгласяваше изцяло с Раджаста, но в този случай и двамата бяха доловили особената сила на това незряло момиче. Когато съзрееше и станеше жена, Деорис можеше да развие изключителните си способности за добро, стига да бъде правилно обучена. Но колкото и да бе размишлявал по въпроса, самият Риведа не бе съвсем на ясно какви са точно възможностите, които вижда в нея — може би защото бяха прекалено много и разнообразни.
Магът бе забелязал, че Микон се отнася с нея по-скоро като със своя ученичка, отколкото като с писар. Незнайно защо, това вбесяваше Риведа, като че ли принцът на Ахтарат му бе отнел някаква привилегия, като му принадлежеше по право. Умерения и спокоен начин, по който атлантът насочвате мисленето на момичето, Риведа определяше като прекалено колеблив и предпазлив, и дори неумел. Беше убеден, че задържат умишлено развитието на Деорис, докато според него трябваше да й се позволи — и дори да бъде подтикната — да се развива и усъвършенства.