С безразлична насмешка той бе забелязал нарастващия й интерес към него самия; по същия начин наблюдаваше и доста по-бурното развитие на отношенията й с Хедан — един от Дванадесетте, обречен да стане съпруг на Елис, клюките в Храма, на които Риведа обръщаше доста повече внимание, отколкото признаваше често се занимаваха с обтегнатите отношения между Елис и Хедан…
Може би лудото влюбване на Хедан в Деорис бе започнало като обикновен опит да подразни Елис. Но сега нещата бяха много по-сериозни. Независимо дали Деорис истински харесваше Хедан или не — а дори Домарис нямаше никаква представа от истинското положение — тя приемаше ухажванията му сериозно, но и с малко злорадо задоволство. Микон и Домарис дори се радваха на това ухажване, защото се надяваха, че една любов би помогнала на Деорис да ги разбере и би променила враждебното й отношение към връзката им.
Една сутрин Риведа ги срещна, докато се разхождаше из градината. Деорис тъкмо подреждаше пособията си за писане, седнала в краката на Микон; Хедан, стройно тъмноокото момче, се беше надвесил усмихнато над нея. Риведа беше още много далеч, за да може да чуе какво си говорят, но двете деца — защото Деорис и Хедан си бяха още такива, особени в очите на мага — явно спореха. Изведнъж Деорис възмутено скочи на крака и подгони Хедан, който хукна да бяга в престорен ужас. Деорис тичаше след него и се смееше на глас.
Микон вдигна глава, доловил наближаващите стъпки на Риведа, и протегна ръка за поздрав, но не стана, а Риведа отново се стресна, забелязал новите следи, които страданието бе оставило по лицето му. Както винаги, за да прикрие обзелата го жалост, той намери убежище с присмехулната почтителност, с която винаги прикриваше дълбоките си чувства.
— Поздрав, Господарю на Ахтарат! Защо побягнаха учениците ти, да не би да си прекалил с изискванията? А може би вече си убеден, че си заслужават брезовата пръчка?
Микон, доловил сарказма, повдигна вежди в уморено учудване. Искрено се бе опитал да преодолее първоначалните резерви на Риведа и неуспехът го натъжаваше. Така или иначе не бе лесно да харесваш Риведа, но Микон имаше чувството, че лесно може да го намрази, ако си позволеше да изпита такова чувство.
Сега той си наложи да не обръща внимание на киселия сарказъм на Риведа и вместо това подхвана разговори за тежките епидемии от треска, които често опустошавана крайбрежието и за глада, който застрашаваше хората, ако болестта им попречеше да приберат навреме реколтата.
— Единствено твоите лечители мога да сторят нещо, за да предотвратят глада — каза той с искреното желание да покаже уважението си пред Риведа, — Знам колко добра работа си вършил в твоя орден, господарю Риведа. Знам, че само преди десетина години, преди ти да застанеш начело, Сивите бяха просто сбирщина от подкупни шарлатани…
— Силно казано — прекъсна го Риведа, но не можа да потисне доволната си усмивка. — Но донякъде е вярно. Голям упадък беше настанал в Сивия храм, когато пристигнах тук. Аз не съм от кастата на жреците — сигурно Раджаста вече да го е казал. Роден съм на север, в Зайадан; роднините ми бяха прости рибари, и също кръстосваха моретата като хората от твоя народ. В моята страна знаем, че подходящо избраното лекарство е по-добро от най-искрената молитва, освен ако, разбира се, болестта не се крие в разума. Още като момче се научих да лекувам рани, защото куцах с единия крак и семейството ми бе убедено, че не ставам за друга работа.
Микон трепна учудено, а Риведа се позасмя.
— О, отдавна се излекувах — сега няма да разказвам по какъв начин; но междувременно бях узнал, че тялото има много по-голямо значение, отколкото повечето жреци биха признали — освен ако не са обърнали някоя и друга чашка в повече. — Той отново се засмя, после, станал отново сериозен, продължи: — Бях научил и друго — колко по-силен може да стане разумът, ако тялото е здраво и научено да се подчинява на волята. Отдавна бях изгубил желание да живея в родното си село, затова взех една тояга и тръгнах да бродя по широкия свят. Така научих за сектата на магьосниците, които тук наричате Сивите магове. — Той сви рамене, забравил за миг, че Микон не може да види жеста му. — Накрая, вече като маг, пристигнах тук и открия, че местният орден се с превърнал в свърталище на лениви мистици, които се преструваха на лечители. Пак казвам, не бяха истински шарлатани, защото разполагаха с повечето познания, които прилагаме сега, просто бяха станали лениви и отпуснати, и предпочитаха песнопенията и заклинанията пред сериозната работа. Затова ги изхвърлих от Ордена.