— Господарю Микон — каза магът, — смятам да ти отнема Деорис.
Мургавото лице на Микон се изопна от раздразнение. Когато се обърна към Риведа, атлантът долови някакво мрачно предчувствие в душата си. Той каза тихо:
— Защо казваш това, Риведа?
Риведа се засмя на глас. Знаеше много добре какво има предвид Микон, но нарочно се направи, че не го разбира.
— Ти какво мислеше, че имам предвид? — отвърна той. — Трябва да поговоря за няколко минути с момичето, защото Карахама ми предлага да я приема да се учи за лечителка. — Риведа отново се засмя, — Ако имаш толкова лошо мнение за мен, нямам нищо против да разговаряме в твое присъствие!
Смъртна умора обзе изведнъж Микон и гневът му се изпари. Той отпусна рамене.
— Аз… сам не знам какво съм имал предвид. Аз… — той се прекъсна. Нервите му все още бяха обтегнати и сам не можеше да си обясни внезапно налетелите го лоши предчувствия. — Аз също чух, че Деорис иска да бъде посветена за лечителка — и това ме радва. Върни, Деорис…
2.
Риведа вървеше замислено по пътеката пред момичето. Деорис бе свръхчувствителна, с фина психика, понякога се превръщаше в кълбо от нерви; магът инстинктивно бе убеден, че тя по право принадлежи не на Лечителите, а тъкмо на сектата на маговете. Много от жените в светилището на Сивите бяха просто саджи, презирали и пренебрегвани — но понякога, много рядко, се случваше жена да бъде посветена и да тръгне по пътя на маговете. Извънредно рядко се срещаха жени, които достигаха до същите нива на познанието като мъжете, и не би било лесно на Деорис да си извоюва такова място.
— Кажи ми, Деорис — попита внезапно Риведа, — дълго ли служи в Храма на Майката.
Тя сви рамене.
— Обичайните месеци, които са задължителни за всяка жена — тя срещна за миг очите на Риведа, но бързо отклони погледа си и допълни. — Работих и още един месец с Карахама.
— Тя спомена пред мен за уменията ти — Риведа помълча. — Може би не чуваш тези неща за първи път, а просто възстановяваш познанията си от предишен живот.
Деорис вдигна отново очи и срещна удивено неговите.
— Какво искаш да кажеш?
— Нямам право да говоря за тези неща пред една Дъщеря на Светлината — каза усмихнато Риведа, — но ако дойдеш при нас в Храма, ще ги разбереш. А сега нека поговорим за това, което е важно в настоящия момент. — Съзнавайки, че Деорис не може да мери крачките си с разкрача на дългите му крака, Риведа се отби към една малка полянка — разположена високо над един от потоците, напояваща земите на Храма. — Карахама ми казва — продължи магът, — че искаш да се учиш за лечителка, но съществуват много причини, поради които не искам да избързвам с приемането ти — той я наблюдаваше с ъгъла на очите си и изпита смътно задоволство от видимото й притеснение. — Станеш ли лечителка — продължи той, — ще си останеш просто дете на Храма, но никога няма да можеш да станеш жрица… кажи ми, обвързана ли си вече с Пътя на Светлината?
Чувствата на Деорис толкова бързо се смениха през последните няколко минути, че тя едва събра сили да поклати глава. После, възвърнала си донякъде спокойствието, тя поясни:
— Раджаста мисли, че съм още много млада. Домарис положи обет едва след като бе навършила седемнадесет.
— Аз не бих те оставил да чакаш толкова дълго — каза Риведа, — но от друга страна… действително няма защо да се бърза… — и той отново замълча, загледан в долината, ширнала се пред очите му. Най-сетне се обърна отново към Деорис и каза: — Ето какво мога да те посъветвам; постарай се първо да бъдеш посветена за жрица на Каратра от най-ниската степен. Като пораснеш още малко, може сама да решиш, че мястото ти е в ордена на Сивите… — Риведа пресече със заповеднически жест опита й да зададе някакъв въпрос. — Знам, че не искаш да станеш саджи и не ти предлагам нищо подобно. Но като посветена жрица на Каратра ти имаш две възможности — да се издигаш все по-високо и йерархията в нейния храм — или да влезеш в светилището на Сивите. Повечето жени нямат призвание за магове, но за теб съм убеден, че имаш природни дарби. — Той се усмихна на момичето и допълни: — Дано само успееш да ги използваш, както трябва.
Тя отвърна сериозно на погледа му:
— Но аз не знам как…
— Ще се научиш — той постави ръка на рамото й. — Вярвай ми.
— Вярвам ти — каза тя и изведнъж осъзна, че действително е способна да се довери напълно.
Все така сериозен, Риведа я предупреди:
— Затова пък Микон никак не ми се доверява, Деорис. Може би наистина не съм човек, достоен за доверие.
Деорис сведе измъчен поглед към земята.
— Микон… господарят Микон… е претърпял ужасни страдания — може би затова не се доверява вече никому — предположи тя. Не искаше да приеме мисълта, че Микон може да е прав. Не желаела да приеме, че нещо лошо може да бъде свързано с Риведа.