Ръката на сивия маг падна от рамото й.
— Тогава ще помоля Карахама лично да се заеме с обучението ти по-нататък — каза той с тон, който означаваше, че разговорът е приключен. Деорис благодари плахо и незабавно си тръгна, Риведа стоеше и я изпращаше с поглед, скръстил ръце на гърдите си, и въпреки леката иронична усмивка, която играеше на устните му, очите му бяха замислени. Възможно ли бе Деорис да жената, която си бе представял? Никой не знаеше по-добре от него, че откъслечни спомени от предишни животи, често оживяваха и биваха приемани като предчувствие за бъдещето… Ако бе вярно това, което бе прочел в душата това момиче, тя имаше воля и желание — може би прекалено силни, може примесени с прекалено нетърпение. Нима бе лишена от всякаква предпазливост?
За да не отклонява прекалено много мислите си от действителността, Риведа се обърна и отново забърза по пътеката. Деорис бе още малка и на него се налагаше да почака, за да се убеди, че не е сбъркал — но началото бе поставено.
Магът Риведа не бе свикнал да чака, за да получи това, което желаеше — този път чакането щеше да си струва!
Единадесета глава
БЛАГОСЛОВИИ И ПРОКЛЯТИЯ
1.
Деорис се бе изправила пред жриците на Каратра — със смирено скръстени отпред ръце и простичко сплетени коси. За последен път в живота си носеше дреха на писар и тя вече и се струваше чужда.
Още докато се вслушваше внимателно в сериозните напътствия на Карахама, Деорис изпита страх, граничещ с паника. Мислите й се въртяха в кръг, подгонени от строгия глас на жрицата. От днес нататък тя вече нямаше да бъде „малката Деорис“, а жена, избрала пътя в живота си — и макар че в продължение на години щеше да продължава да бъде ученичка, все пак щеше да носи отговорностите на възрастен човек.
Карахама я подкани с жест да пристъпи напред. Както й беше наредено, Деорис протегна напред двете си ръце.
— Адсарта, дъще на Талканон, наричана още и Деорис, приеми от моите ръце знаците, които вече имаш право да носиш. Използвай ги мъдро и никога не ги опетнявай — казваше Карахама. — Ти си дъщеря на Великата майка — дъщеря, майка и сестра за всяка друга жена. — И Карахама постави в протегнатите ръце на Деорис свещените накити — знак за принадлежността и към храма, който щеше да носи до края на живота си — Нека тези ръце бъдат благословени, защото са призвани да служат на Великата майка — заключи Карахама и затвори тънките пръстчета на момичето около накитите, подържа ръцете на Деорис за миг, после ги пусна и описа над тях някакъв знак.
Деорис никога не бе ставала жертва на суеверия, но сега очакваше донякъде да се почувства изпълнена с топла, жива, мистична сяла — или че в противен случай самите стени на храма ще се обърнат срещу нея и ще я провъзгласят за недостойна. Но не почувства нищо, освен едно постоянно нервно напрежение и леко потрепване в прасците поради дългото принудително стоене неподвижна през цялата нескончаема церемония, която очевидно още не бе свършила.
Карахама отново издигна ръце в ритуален жест и каза звънко:
— Настанете жрицата Деорис в жилище, достойно за ранга й.
Майка Изоуда — старата жрица, която бе помагала при раждането и на Деорис, и на Домарис, и след смъртта на майка им се бе грижила и за двете, я поведе вън от залата; съпровождаше ги Домарис, която заемаше мястото на починалата й майка.
Първо свалиха ленената й рокля, която носеше в училището на писарите, и я хвърлиха в огъня; Деорис остана гола, трепереща от студ, стъпила боса върху плочите. Съгласно изискванията на ритуала цареше пълно мълчание. Лицето на майка Изоуда беше толкова строго, че не успокояваше нито една от двете сестри. Домарис разплете тежките коси на сестра си, а старата жрица ги отряза и хвърли и тежките тъмни къдрици а пламъците. Деорис се почувства унизена и едва преглътна сълзите си, докато ги гледаше как горят, но не пророни нито дума — беше недопустимо да се плаче по време на такава церемония. Докато майка Изоуда изпълняваше протяжния ритуал на пречистването и обличаше ниско подстриганата и премръзнала Деорис в одеждите на жрица от най-нисък ранг, Домарис ги наблюдаваше със светнали от радост очи. Тя не съжаляваше ни най-малко, че Деорис си е избрала път, по-различен от нейния — всички тези пътища бяха част от света, в който бяха родени двете сестри, и й се струваше дори редно това, че Деорис предпочете пряката служба на хората пред нейните езотерични търсения на нейната светлина. Очите й преливаха от радостни сълзи, докато гледаше как обличат сестра й в простите дрехи на ученичка в храма; беше горда като майка с порасналото си дете, но й бе спестена майчината скръб, че детето се откъсва от нея.