— Ти ли си, малка Деорис?
Гласът му пропъди странната й нервност; тя затича и коленичи пред него Микон се усмихна.
— При това ме предопределиха, че вече не бива да ти казвам „малка Деорис“ — и той постави леко слабите си ръце с изпъкнали сини вени върху главата й, но веднага ги отдръпна изненадано. — Отрязали са хубавата тя коса! Защо?
— Не знам — отвърна тя смутено и се изправи — Такъв е обичаят.
Микон продължи да се усмихва учудено.
— Странно — каза той замислено. — Знаеш ли, досега не съм те питал — приличаш ли на Домарис? Косата ти като нейната ли е, с цвета на течен огън?
— Не, черна е като нощта — Домарис е красива, а аз не мога да се нарека дори хубавичка — каза Деорис без никакви превземки.
Микон се разсмя:
— Бих ти повярвал, ако Домарис не беше казала същото за теб — че си очарователна, а тя — доста обикновена! — той сви рамене. — Сигурно всички сестри говорят така една за друга, ако се обичат. Но все пък ми е трудно да си представя как изглеждаш. Знам едно — че съм загубил малката си помощничка, вече ще си прекалено заета, за да се занимаваш с мен!
— О, Микон, наистина съжалявам!
— Не се безпокой, котенце. Радвам се — не че ще те загубя, а защото си избрала своя път към Светлината.
Тя го поправи смутено.
— Аз няма да бъда жрица на Светлината, а на Великата майка.
— Но самата ти си дъщеря на Светлината, малка Деорис. В теб има светлина — повече, отколкото можеш да си представяш, и аз ясно виждам сиянието й въпреки слепите си очи. — Той отново се усмихна. — Но стига за това; убеден съм, че си се наслушала на отвлечени разсъждения за днес! Знам, че докато се учиш, нямаш право да носиш накити, но въпреки това съм ти приготвил един подарък — Микон се обърна и взе от една масичка близо до себе си малка статуетка — украшението представляваше котка, изрязана от един-единствен къс нефрит. Котката беше седнала и златистите й топазени примигвала смешно към Деорис. Около шията й имаше огърлица от зелени скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и подредени. — Котката ще ти носи късмет — каза той, — и когато станеш посветената жрица Адсарта, която ще има право да носи украшения — виж — Микон ловко откопча огърлицата на котката — ще можеш да носиш тази гривна, ако китката ти е все още толкова тъничка, — Той взе изящната й ръка в своята и постави за миг гривната на китката й; после я свали и се засмя: — Наистина не бива да те изкушавам да нарушаващ обета си! — и постави обратно огърлицата на котката.
— Микон, прекрасна е! — възкликна очарована Деорис.
— Затова може да принадлежи единствено на теб — на очарователната ми малка сестричка — каза той малко по-сериозно и после добави: — Хайде да се поразходим из градината, докато дойде Домарис.
Моравата беше сенчеста и прохладна, въпреки че прясната зеленина тук-там бе пожълтяла и обгоряла от лятното слънце. Листата на голямото дърво, под което бяха седели толкова често, бяха изсъхнали, а между клоните се провиждаха твърдите му, ярки плодове — но стелещият се навсякъде фин прашец, който се дигаше от пресъхналата земя, не достигаше дотук, а и дърветата смекчаваха донякъде безмилостните слънчеви лъчи. Откриха старото си място и Деорис веднага се отпусна на прегарялата трева. Когато седна и Микон, тя постави леко главата си на коленете му и се взря нагоре. Загорялото му лице й се стори още по-слабо и още по-измъчено.
— Деорис — каза той, а усмивката ту се появяваше, ту изчезваше от лицето му като лятна светкавица — сестра ти тъгува за теб.
В тона му нямаше упрек, но Деорис веднага усети, че бузите й пламват виновно.
— Домарис няма вече нужда от мен — измърмори тя.
Микон погали много нежно късите й къдрици.
— Грешиш, Деорис, сега тя се нуждае от теб повече от всякога. Има нужда от твоето разбиране — и от твоята обич. Не бих се осмелил да обсъждам отношенията ви… — той забеляза как момичето ревниво се размърда под ръцете му, — Не, чакай, Деорис. Нека ти кажа нещо — той също се раздвижи неспокойно, като че ли би предпочел да стане, но подвижните му черти изведнъж добиха странно изражение и той остана, където си беше. — Слушай, Деорис. Не ми остава да живея много.
— Не говори така!
— Налага се, сестричке — тъгата отново бе помрачила лицето на атланта, — Ще доживея може би — раждането на сина си. Но искам да знам, че… после… Домарис няма да бъде сама на света — изкривените му ръце, покрити с белези. Но въпреки това нежни, докоснаха овлажнелите й очи. — Не плачи, Деорис, мила — обичам те много и знам, че мога да ти поверя Домарис…