Деорис не намираше сили да говори или да се движи — само се взираше като хипнотизирана в слепите очи на Микон.
С ужасяваща твърдост атлантът продължи:
— Не съм чак толкова влюбен в живота, та да не мога да понеса мисълта, че ще го напусна! — после, съзнавайки, че може да я е уплашил, пропъди ужасната насмешка от лицето си. — Трябва да ми обещаеш, Деорис — каза той и докосна устните и гърдите й в особен, символичен чест, чието значение тя щеше да разбере едва след години.
— Обещавам — прошепна тя през сълзи.
Мъжът затвори очи и се облегна на ствола на голямото дърво. Разговорът с Домарис бе отслабил железния самоконтрол, благодарение на който още беше жив, но като всеки човек. Микон изпита страх. Деорис видя, че странна сянка прекоси лицето му, ахна и скочи.
— Микон! — извика тя и се наведе уплашено над принца. Той вдигна лице към нея и тя видя, че по челото му е избила пот; после произнесе с последни сили няколко думи на непознат на момичето език.
— Микон — каза тя плахо — не разбирам…
— Ето, идва отново! — прошепна той задъхано. — Почувствах то в Нощта на Надира — усетих как ме търси опипом… някакво убийствено зло! — и се отпусна тежко на рамото й, като се опитваше да диша дълбоко и равномерно. — Не! — изкрещя той изведнъж, сякаш говореше с някакво невидимо присъствие — а тонът му, остър и рязък, само далечно напомняше естествения му глас.
Деорис го притисна в прегръдките си, защото не знаеше какво друго да стори и изведнъж установи, че той се е отпуснал с цялата си тежест на ръцете й. После се свлече на земята, почти в безсъзнание, но все още вкопчен в действителността с последните остатъци от силата си.
— Микон! Какво да нравя?
Той се опита да каже нещо, но като че ли бе забравил местния език, и успя мъчително да произнесе сами няколко откъслечни думи на родния си език Деорис се почувства като уплашено дете; имаше, разбира се, някаква подготовка, — но съвсем не знаеше как да постъпи сега. Липсваме й естественото разбиране на влюбена жена и сякаш дори прегръдката й причиняваше страдание на разтърсваното му от болка тяло. Микон простена и се опита да се освободи от ръцете й. Тя се опитваше да го държи колкото е възможно по-внимателно, но ледените пръсти на страха се бяха сключили около гърлото й. Струваше й се, че Микон умира, а не смееше да го остави, за да потърси помощ. Чувството на безпомощност само усилваше страха й.
Някаква сянка падна върху двамата и стреснатата Деорис изпищя уплашено. Две здрави ръце поеха отпуснатото тяло на Микон от неопитната й прегръдка.
— С какво мога да ти помогна, господарю Микон? — прозвуча твърдият глас на Риведа.
Микон само въздъхна и припадна в ръцете на Сивия маг. Риведа хвърли поглед към Деорис. Строгите му, проницателни очи я огледаха внимателно — искаше да се убеди, че няма опасност да припадне и та.
— Богове — промърмори после магът, — откога е в такова състояние?
Но не изчака отговора й, а се направи леко на крака — слабото тяло на припадналия очевидно не го затрудняваше ни най-малкото.
— Най-добре ще е да го отнеса в жилището му. Милостиви богове, този човек не тежи повече от теб! Тръгвай с мен, Деорис, може да ми потрябват!
— Да — кимна Деорис пламнала от смущение, което й помогна да забрави преживения ужас. — Ще ти покажа пътя.
После тръгна бързо пред Риведа.
Сподири ги странният ученик на Риведа, който вървеше като сянка след него. Искрица съзнание проблесна в блуждаещия му поглед, когато очите му паднаха върху Микон. Докато вървеше след Риведа, смътно безпокойство се изписа по обикновено безизразното му лице — като следи от думи върху недобре изтрита плоча.
Когато влязоха в жилището на Микон, прислужникът, който им отвори, извика уплашено и веднага се зае да помага на Риведа да положат припадналия на леглото. Сивият маг даваше полугласно нареждания, после опита да върне Микон в съзнание.
Той се поразмърда, простена като в треска и измърмори няколко дума на езика на Атлантида. Сетне, за всеобщо учудване, произнесе ясно на местния език:
— Не се страхувай. Най-много да ни убият, а поддадем ли се, ще бъде по-лошо от смърт… — и той отново простена болезнено. Деорис чувстваше, че й призлява и се беше вкопчила в рамката на леглото.
Безумните очи на момчето се бяха спрели върху Микон, разширени от нещо подобно на учудване. То издаде някакъв странен звук — нещо средно между плач и скимтене.
— Мълчи или излез от стаята! — сопна се Риведа.
Микон отново се размърда. Сивият маг го придържаше много леко и внимателно, за да не падне от леглото. Принцът потръпна леко, въздъхна, сякаш идваше на себе син, после, изведнъж се сгърчи и протегна ръце напред, отметна глава и цялото му тяло се разтърси от ужасна тръпка; изкривените му ръце продължиха да опипват около него; и той изкрещя — ужасен, протяжен, в на отчаяние и смъртна божа.