— Домарис! — въздъхна той и когато ръката му намери нейната, обтегнатото му от болка лице се отпусна и успокои.
Но Раджаста беше забелязал смръщването му и предположи какъв би могъл да е поводът. Обзе го неясно съмнение. Имаше нещо много нередно около ученика на Риведа и Жрецът на Светлината твърдо реши да разбере какво е то.
4.
Най-сетне Микон заспа. Домарис се отпусна на пода до петото, готова да бди над съня му, но Раджаста и наведе над нея, повдигна я и я отведе малко встрани, така че полугласният им разговор да не смущава спящия.
— Трябва да са вървиш, Домарис. Той никога няма да ми прости, ако разбере, че съм позволил да се изтощаваш така.
— Нали… нали ще пратиш да ме повикат, ако се събуди?
— Дори това не мога да ти обещая — той се взри в очите й и забеляза колко е уморена. — Стори го в името на детето му, Домарис, Върви!
Домарис разбра упрека и си тръгна послушно. Беше вече късно, луната се беше издигнала високо в небето, посребряваше изсъхналите от горещината листа и обвиваше струите на фонтаните в светла мъгла, Домарис вървете бавно и внимателно, защото тялото й бе вече доста натежало, а се случваше да има и болки.
Внезапно на пътя й застана висока, бледа сянка. Домарис ахна уплашено и видя, че пред нея стои Риведа. Въздъхна облекчено, а магът направи крачка встрани, за да й даде път. Тя му кимна любезно, но той не отвърна на поздрава й; студен северен огън гореше в мрачните му очи, които я гледаха остро и изпитателно. Сетне, като че ли воден от нечия чужда воля, той свали качулката от главата си и отмери дълбок церемониален поклон — древен израз на най-дълбока почит.
Домарис почувства как кръвта се отдръпва от бузите й. Чувате как сърцето й се блъска силно в ребрата. Сивият маг повторно сведе глава — този път в учтив поздрав, и дръпна встрани влачещите се поли на робата си, за да не се препъне Домарис в тях. Тъй като тя продължаваше да стои неподвижно, бледа и разтреперан, той се усмихна едва забележимо, мина покрай нея и изчезна.
Домарис разбра съвсем точно към кого бе насочен дълбокия, почтителен поклон на Риведа — не към нея самата, нито дори към ранга й на Посветена, а към предстоящото й майчинство. Но обяснението повдигаше много повече въпроси — какво бе подтикнало гордия Риведа към този жест на преклонение, запазен само за много редки случаи? Домарис си каза, че щеше да е по-малко уплашена, ако магът я бе ударил.
Тя продължи бавно по пъти си, потънала в размисъл. За Сивия храм и ордена на маговете знаеше много малко; но все пак бе чудела, че магьосниците се прекланят пред всички видими прояви на жизнената сила. Може би, застанала така на лунната светлина, бе му напомнила на някои от техните противни идола на плодородието! Уф, че неприятна мисъл! Домарис се засмя високо и сама усетя в гласа си зараждаща се истерия. Деорис, която тъкмо бе излязла под колонадата, обграждаща Дома на Дванадесетте, чу странния, неестествен смях и забърза уплашено да я посрещне.
— Домарис! Какво става, защо се смееш така?
Домарис примигна, смехът и секна незабавно.
— Не знам — каза тя объркано. Деорис продължи да я гледа обезпокоено.
— Микон…
— Микон се чувства по-добре. Спи. Раджаста не ми позволи да остана при него — поясни Домарис. Внезапно се почувства уморена и подтисната, и изпита нужда от съчувствие, но Деорис вече й бе обърнала гръб. Домарис поде плахо:
— Котенце…
Момичето се обърна и поглед на сестра си.
— Какво има? — попита то нетърпеливо. — Имаш ли нужда от нещо?
Домарис поклати глава.
— Не, всичко е наред, котенце. Лека нощ.
Тя се наведе напред и целуна сестра си по бузата, после остана загледана след Деорис, която хукна като стрела, излетяла от лък, и изчезна. Деорис растеше и се бе променила много през последните седмици… Домарис си каза, че е напълно естествено да започне да се отчуждава от нея. Но продължи да се мръщи озадачено дълго след като сенките погълнаха фигурката на Деорис.
Веднага след като Деорис обяви решението си да служи в Храма на Каратра, я бяха преместили — както се полагаше на зряла жена — в отделно жилище. Тъй като Домарис продължаваше да бъде нейна настойница, това жилище бе също тук, в Дома на Дванадесетте, близо до стаите на Домарис, но не точно до тях. Домарис отдавна бе приела пълната свобода в отношенията на Дванадесетте — при тях не важаха повечето от ограниченията на външния свят. Допускането на тази свобода си имаше основания, а всъщност тя и не означаваше кой знае какво. Учениците знаеха всичко един за друг — за никого например не беше тайна, че Хедан често нощуваше в стаите на Деорис. Но Домарис знаеше най-добре колко малко би могло да означава това, защото и тя бе прекарвала много нощи в най-невинни разговори с някое от момчетата — най-често, разбира се, с Арват. Това бе напълно допустимо и Домарис се ядосваше на съмненията, които от време на време нахлуваха в мислите й. Каквато и да бе истината, Деорис вече бе навършила петнадесет години… Дори двамата да бяха любовници, това не нарушаваше храмовите закони. Елис бе по-млада от Деорис, когато роди дъщеря си.