Елис беше пламнала до ушите. Обратът на разговора им притесняваше и нея.
— Знам — прошепна ти, — но… често този, който признава официално детето, не е истинският му баща — и това го знаят всички. Хедан призна моята Лиза, а не ни се бе случвало дори да нощуваме в една стая! Чувах още… че само санът на Раджаста го с предпазил да бъде прогонен от Храма, че те бил прелъстил…
Домарис вече плачеше истерично. Елис я погледна уплашено.
— Не бива да плачеш така, Домарис! Ще навредиш на детето!
Домарис направи опит да се овладее и каза безпомощно:
— Как е възможно хората да са толкова жестоки?
— Аз… аз… — Елис закърши нервно пръсти. — Не трябваше да ти го казвам, знам, че това са само мръсни клюки, но…
— Не! Кажи ми всичко, докрай! Ако има още, не ми го спестявай! По-добре е да го чуя от теб — Домарис изтри очите си. — Знам, че ме обичаш, Елис. Наистина предпочитам ти да ми кажеш всичко.
След кратко мълчание Елис се осмели да продължи:
— Арват каза първи, че… тъй като Микон с приятел на Раджаста, е приел да го защити от позора… че измамата била срамно плитка. Каза, че Микон бил само сянка, че изобщо не бил мъж и че… не било възможно да си забременяла от него… — тя спря, отвратена от това, което бе принудена да каже. Дори устните на Домарис бяха побелели. Само на бузите й имаше две трескави, алени петна, които изглеждаха като нарисувани.
— Нека дойде и каже това на мен — проговори изведнъж тя с нисък, вдъхващ страх глас. — Нека дойде честно тук, пред мен, и да повтори тези думи, вместо да говори зад гърба ни като мръсен страхливец — не може да бъде друг, след като е способен да съчини такава долна измислица! От всички мръсни, гнусни, отблъскващи…
— Домарис, Домарис, сигурна съм, че не го е казал сериозно — намеси се Елис, вече съвсем уплашена.
Домарис наведе глава. Гневът й замря и отстъпи място на други чувства. Тя познаваше добре Арват, пристъпите му на безумна ревност, а и… ревността му действително имаше основание. Тя скри лице и ръце. Чувстваше се непоправимо омърсена от злословията, сякаш я биха съблекли гола и замеряли с нечистотии. Срамът и възмущението я задушаваха. Чувството, което свързваше нея и Микон, беше свещено! И сега всичко бе опетнено, стъпкало в калта!
Елис я погледна тъжно, изпълнена със съчувствие.
— Постъпих зле, като ти казах — знаех си, че трябваше да мълча.
— Не, постъпи съвсем правилни — каза по-спокойно Домарис. Тя постепенно си възвръщаше хладнокръвието. — Виждаш ли? Няма да допусна такива неща да ме тревожат. — Разбира се, щеше да разкаже всичко на Раджаста; той щеше да й помогне да го понесе, да свикне с мисълта за злословията — но Микон не биваше да чуе нито дума. Със сухи очи та погледна Елис и каза рязко: — Добре ще е да предупредиш Арват да внимава какво говори — наказанието за клевета не е леко!
— Вече го сторих — Елис прехапа устни и отвърна поглед. — Но ако… въпреки това продължи с жестоките си клевети или ако се опита да направи сцена… задай му един въпрос. — Тя помълча, уплашена от това, което се канеше да каже, после си нос дъх и продължи: — Попитай Арват защо ме подхвърли на милостта на Хедан, защо ме остави да се изправя сама пред Петимата мъдреци и да рискувам Лиза да се роди като една от несъществуващите.
Домарис не можеше да намери думи, само стискаше съчувствено ръката на братовчедка си. Значи Арват беше истинският баща на Лиза! Това обясняваше много неща — яростната му ревност се коренеше в чувството за вина. Само случайните обстоятелства, благодарение на които всички знаеха, че няма възможност Хедан да е баща на Лиза, му позволиха да я приеме за своя дъщеря, без да опетни собствената си чест — и въпреки това надали бе взел лесно такова решение. Арват бе седял настрани и бе допуснал всичко това да се случи, без да се намеси!
— Елис, и през ум не ми е минавало!
Елис се усмихна слабо.
— Постарах се да не се досетиш — каза тя сухо.
— Трябваше да ми кажеш — прошепна объркано Домарис. — Ако знаех, може би…
Елис стана и закрачи неспокойно из стаята.
— Не, не би могла да направиш нищо. Нямайте нужда да въвличам и теб. Всъщност вече почти съжалявам, че ти казах. В крайна сметка някой ден ще ти се наложи да вземеш този жалък страхливец за съпруг! — очите на Елис потъмняха от гняв и разкаяние, а Домарис замълча. Елис й се бе доверила, беше поставила в ръцете й силно оръжие, което може би някой ден щеше да й потрябва, за да защити детето си от ревността на Арват — но Домарис не се чувстваше в правото си да любопитства.
И все пак не можеше да ме съжалява, че не бе узнала истината по-рано. На времето имаше достатъчно влияние над Арват и може би щеше да го убеди да приеме отговорността на бащинството си. Елис се бе унизила до крайна степен, за да осигури на детето си принадлежност към свята каста — а Хедан не беше никак доволен, защото и двамата рискуваха много.