— Незабавно престанете с това!
— Внимателно, Раджаста… — измърмори Микон. — Тя ще има нужда от…
— Знам от какво има нужда! — Раджаста се изпрани, хвърли поглед към Микон и реши, че в момента Деорис има по-голяма нужда от грижите му. Повдигна момичето, но то се отпусна безсилно в ръцете му. Раджаста, все така гневен, извика роба си и нареди:
— Повикай веднага жреца Кадамири!
Само след минута-две в стаята се появи облечената в бяло фигура на Жрец на Светлината — слаб и висок, той влезе с равномерна, спокойна крачка — тъкмо бе започнал да се подготвя за утринния ритуал. Кадамири бе още млад, но бръчките по изпитото му лице говореха за краен аскетизъм. Един поглед му бе, достатъчен да обхване положението: припадналото момиче, търкулналото се в ъгъла сребърно блюдо, мрачното лице на Раджаста.
Раджаста каза толкова тихо, че дори острият слух на Микон не можа да долови думите му:
— Отведи Деорис в стаята й и се погрижи да дойде на себе си.
Кадамири повдигна въпросително вежди, докато поемаше безжизненото тяло на момичето от ръцете на Раджаста.
— Позволено ли е да попитам…
Раджаста хвърли поглед към Микон, сетне каза бавно:
— Поради крайна нужда духът й бе изпратен в Забранените места. Ти знаеш как да я върнеш.
Кадамири метна отпуснатото тяло на рамото си и се обърна, за да я изнесе от стаята, но Раджаста го спря:
— Не казвай никому и дума за това! То се случи с мое позволение. И най-вече — нито дума на жрицата Домарис! Не е необходимо да я лъжеш, просто внимавай да не дочуе отнякъде истината. Ако започне да те разпитва, пратя я при мен.
Кадамири кимна а излезе. Носеше Деорис като малко дете й прегръдките си — но преди вратата да се затвори след него, Раджаста го чу да мърмори под носа си:
— Каква е тази толкова голяма нужда, поради която е било позволено това?!
Раджаста прошепна да себе си:
— Ще ми се и аз да знаех!
Обърна се към сгърчената фигура на атлантът постоя, замислено вгледан в него. Желанието на Микон да узнае съдбата на своя полубрат Рейота бе разбираемо — но да изложи Деорис на такава опасност за това!
— Знам какво си мислиш — поде уморено Микон. — Питаш се защо, след като съм имал на разположение такава възможност, не съм се възползвал по-рано от нея — или по-предпазливо.
— Този път не си прочел правилно мислите ми — каза Раджаста все така рязко, с едва прикриван гняв. — В действителност се чудя как можеш изобщо да се занимаваш с такива неща!
Микон въздъхна и се отпусна на възглавниците.
— Не правя опит да се извинявам, Раджаста. Налагаше се да узная. А… вашите методи не доведоха до нищо. Не се страхувай за Деорис. Знам, знам… — той отпаднало махна с ръка, когато Раджаста понечи да го прекъсне, — Знам, че има известна опасност; но опасността не е по-голяма от тази, в която самата Деорис се намираше и преди това — опасността, в която се намират и Домарис, и нашето неродено дете, и всички, които са ми близки. Вярвай ми, Раджаста. Отлично съзнавам какво направих — много по-ясно от теб, защото ако ти съзнавате значението на това, което стана, нямаше да говориш така.
— Да ти вярвам? — повтори бавно Раджаста. — Да, вярвам ти; в противен случай и през ум не би ми минало да допусна това. Но не за това станах твой ученик! Зачитам обета си пред теб — но ти също трябва да се съгласиш, че аз, пазителят, не мога повече да търпя това… това магьосничество! Да, ти си прав, всички ние сме изложени на опасност, дори само заради това, че ти си тук, при нас… но сега ти успя да придаден по-ясна цел на злото, което те заплашва! Вече разбра това, което искаше да разбереш, затова този път ще ти простя; на ако знаех отпреди какви са намеренията ти…
Най-неочаквано Микон се засмя на глас.
— Раджаста, Раджаста — каза той весело, — казваш, че ми вярват, а с очевидно, че ни най-малко не ми вярващ! Странно защо не споменаваш нищо за Риведа!
Десета глава
ЗАЛОЖНИКЪТ НА СВЕТЛИНАТА
1.
Само малцината на брой жреци от Храма на Светлината, посветени в най-висшата стенен на Познанието, бяха допуснати до церемонията. Белите им одежди излъчваха меко сияние в сумрака на Залата.
Седмината Пазители се бяха събрали, но свещените знаци, които носеха на гърдите си, бяха покрити с прозрачни наметала. Всички Пазители с изключение на Раджаста бяха смъкнали качулките ниско над лицата си, така че не можеше да се разбере дори кой е мъж и кой — жена. Като Пазител на Външните двери, единствено Раджаста носете открито знака-символ на поста си на гърдите — подобен знак просветваше и на челото му.