— Микон! — чу се мъчителен шепот; човекът приближи и принцът чу ясно тежкото му дишане.
— Рейота… ти ли си?
Сянката склоня глава и се отпусна смирено на колене.
— Микон… принце!
— Братко… — прошепна Микон и замълча.
Гладкото лице на попуумния хела изглеждаше старо на лунната светлина; никой не би могъл да предположи, че той е доста по-млад от Микон.
— Измамиха ме! — прошепна той хрипливо. — Заклеха се, че така ще откупя свободата ти… че ще те пуснат — свободен… и здрав! Микон… — гласът му се прекърши от страшна болка, — не се отричай от мен! Не се поддадох от страх!
Когато Микон проговори, гласът му тегнеше от вековна умора.
— Не е мое право да те съдя. Ще те съдят други, и то сурово.
— Аз… не мога да го понеса… не го сторих заради себе си! Отрекох се само, за да не те измъчват повече, за да те снася.
За първи път в спокойния глас на Микон се прокрадна гняв.
— Нима съм те молил да спасиш живота ми? Можеш ли да предположиш, че бих откупил свободата си — на такава цена? Как бих допуснал някои, който знае… който знае това, което знаеш ти… да се отдаде на духовно блудство?! И ти смееш да твърдиш, че си постъпил така заради мен! — гласът му затрепери. — Бих ти простил, ако не беше издържал на мъченията!
Момчето отстъпи назад и проплака умолителна:
— Принце… братко… прости ми!
Устните на Микон бяха строго свити. На бледата светлина лицето му беше мрачно, когато проговори:
— Моята прошка няма да облекчи съдбата ти. Ако пък те прокълна, от това няма да ти стане по-тежко. Не тая омраза в сърцето си към теб, Рейота. Никой не би могъл да ти пожелае по-зла съдба от този, която си изкова сам. Дано не пожънеш по-лошо от това, което пося…
— Аз… — ученикът на Риведа се осмели отново да пристъпи напред и почти се свлече на земята пред Микон. — Така бих искал да я защити — нашата сила…
Микон стоеше неподвижен, с каменно лице.
— Това не може да бъде твое задължение — не и сега. — Той помълча, все така неподвижен. В тишината се чуваше само плисъкът на струите във фонтана. — Не се тревожи, братко; няма да предадеш два пъти рода ни!
Сгърчената в нозете му фигура простена и скри лице в ръцете си.
Микон продължи непоколебимо:
— Това поне мога да предотвратя! Не… не казвай нито дума повече! Знаеш много добре, че не си в състояние да ползваш Силата — за зло или добро — докато аз съм жив. И аз ще накарам смъртта да ме почака, докато се убедя, че няма да опетниш кръвта ни! Освен ако не предпочетеш да ме убиеш тук и сега, моят син ще наследи силата, която е мое родово право!
Изгърбената фигура на Рейота направо запълзя в прахта, докато неестествено състареното му лице не опря в сандалите на Микон.
— Не знаех нищо за това… господарю…
Микон се усмихна едва забележимо.
— Това? — повтори той, — Прощавам ти „това“, прощавам ти и слепотата си. Но не мога да ти простя отстъпничеството — това, което си сторил, е причина, на която сам си дал ход, и последиците рано или късно ще те застигнат; ти никога няма да достигнеш съвършенство. Никога няма да можеш да продължиш по нашия път. Братко… — гласът му омекна. — Върни сега — преди да си отнел малкото сили, които са ми останали. Върви, или ми отнеми живота още сега, вземи в ръцете си Силата и виж дали ще съумееш да я задържиш. Никога няма да успееш! Ти нямаш необходимите познания, за да държиш в ръцете си мощта на бурята, силата на земните недра и морските дълбини — и никога вече няма да ги имаш! Върви!
Рейота отново застена мъчително и се вкопчи в коленете на Микон.
— Няма да го понеса…
— Върви! — повтори по-спокойно, но все така строго Микон. — Върви, докато все още мога да задържам хода на съдбата ти, както задържам и своята собствена. Опитай се да изкупиш греха си, доколкото можеш.
— Не мога да понеса мисълта за вината си — гласът на момчето бе по-скръбен, отколкото ако плачеше. — Кажи ми една добра дума… та да мога цял живот да си припомням, че някога бяхме братя…
— Ти си мой брат — каза кротко Микон. — Казах ти, не съм престанал да те обичам. Не те изоставям напълно. Но това трябва да бъде последната ни среща.
Той се приведе и постави ръка върху главата на коленичилия кела. Рейота извика и се дръпна.
— Микон! Страданието ти… то ме изгаря!
Бавно и мъчително Микон се изправи и се обърна да си върви.
— Тръгвай веднага! — нареди той я добави, сякаш против волята си, с безкрайно измъчен глас. — Няма да издържа много повече! Момчето скочи на крака я за момент се поколеба. Взираше се отчаяно в лицето на мъжа пред себе си, сякаш искаше да запечата чертите на Микон завинаги в паметта си; сетне си обърна и побягна, препъвайки се.