Двамата влязоха — и потънаха в сивота.
Сивотата не се дължеше на липса на светлина — но никъде не се виждаха топли цветове; осветлението беше равномерно и студено — блед, мрачен светлик, по-скоро отсъствие на мрак, отколкото истинска светлина. Залата беше огромна — таванът се губеше над главите им в плътна сива мъгла, прилична на втвърден дим. Подът под краката им бе от сив камък, студен, пронизан от студено проблясващи кристални жилки. Прозрачни отблясъци пробягваха и по стените, подобно на лунна светлина през зимата. Наоколо се движеха плавно някакви фигури — те се открояваха като сиви стълбове от дим на бледата светлина — неясни сенки, плътно увити в мантии с ниско спусната качулки, всички в сиво — цвета на магьосниците. Сред тях имаше и жени — жени, които се движеха неспокойно като оковани пламъци, потънали в прозрачните дипли на шафраненожълти воали — но и цвета на воалите беше притъпен, сякаш мъртъв. Деорис хвърли предпазлив поглед към тях, но в същия миг силните ръце на Риведа я накараха да се отвърне и тя се озова лице в лице с…
Един човек.
Можеше да е човек, можеше да е изсечен от камък идол, статуя или труп. Той беше — това бе всичко. Съществуваше — студен, странен и неоспорим. Седеше на голям, подобен на трон, стол върху една издигната платформа В дъното на залата — птица, изсечена от син камък, бе разтворила криле над главата му. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Деорис установи, че не разбира тук ли е тази фигура или тя просто сънува. Момичето прошепна неволно:
— Там, където седи Човекът със Скръстени ръце…
Риведа се наведе над нея и прошепна.
— Почакай ме тук. Не разговаряй с никого.
После се изправи и тръгна нанякъде. Деорис, която го проследи с поглед, си каза, че единствено неговата фигура е ясно очертана — останалите бяха с размити форми, подобни на сенки, видени насън. Изведнъж очите й срещнаха познато лице.
Полускрито зад една от кристалните колони, неподвижно, но видимо напрегнато, едно младо момиче плахо следеше с поглед Деорис. Беше още дете — високо, но много слабо. Стройното му тяло се очертаваше ясно под шафраненожълтите воали. Слабичкото му лице изглеждаше прозрачно, сякаш светлината преминаваше през него. Бялоруса коса падаше като скреж по раменете му — в почти безцветните, сериозни очи се преливаха сиянията на Севера. Воалите около тялото й трептяха леко, като че ли движени от полъха на вятър; тя изглеждаше безтегловна — фигурка от скреж, шепа снежинки, понесени от леден вятър.
Но Деорис знаеше коя е тя — беше я виждала извън това мрачно място и знаеше, че не е привидение; това сребристорусо дете често се промъкваше като сянка в покоите на Карахама. Карахама никога не говореше за нея, но Деорис знаеше, че това е безименното дете — една от несъществуващите, родено още когато Карахама е била отхвърлена от кастата си. Казваха, че майка й я нарича Демара, но тя нямаше истинско име. По закон малката изобщо не съществувате.
Никой мъж нямаше правото да признае Демара за своя дъщеря — колкото и да искаше; никой не можеше да я осинови или приеме в дома си. Дори съществуванието на Карахама бе спорно на времето — но все пак, като дъщеря на свободна жена, тя имаше някакво, макар и не много официално положение. По строгите закони на кастата Демара не беше дори незаконна. Тя беше нищо. Никакъв закон не се отнасяше до нея, никакъв устав не я закриляше, тя не се споменаваше в архивите на Храма; не беше дори робиня. Просто я нямаше. Единствено тук, сред отхвърлените от закона саджи, такова момиче можеше да намери подслон.
Строгият храмов закон забраняваше ни Деорис — жрица и дъщеря на жреци — да забелязва Демара, но макар че двете не бяха разменили нито дума. Деорис знаеше, че детето й е близка роднина. Странната, неземна красота на малката будеше у нея интерес и жалост. Тя вдигна очи и се усмихна плахо на отхвърленото от света дете. Демара й отвърна със слаба, едва видима усмивка. Риведа се върна дълбоко замислен, с разсеян поглед. Демара потъна между колоните я изчезна.
2.
Голямата зала на Храма беше вече претъпкана е мъже в сиви роби и обвити в жълтеникави воали саджи. Някои държаха странни инструменти, прилични на кречетала и гонгове. Имаше и много ученици, препасани с безлични сиви парчета плат — горната част на тялото им опиваше гола, окачена с амулети. Нито един от тях не беше възрастен — повечето бяха на годините на Деорис. Някои дори бяха малки деца по на пет-шест години. Като се огледа, Деорис преброи само петима души в пълните церемониални одежди и е отличителните знаци на магове — и установи стреснато, че има една жена сред петимата — единствената в залата, като изключим Деорис, която не носете жълтите воали на саджи.