Постепенно маговете и второстепенните служители на храма бяха застанали в кръг — явно бе, че е изключително важно да заемат точно определени места. Жените — саджи с музикалните инструменти и малките ученици се бяха отдръпнали към излъчващите особено сияние стени. От редовете им се чуваха тихи проплаквания на флейти, понякога и прозвънтяването на неволно докоснат с пръсти гонг.
Пред всеки магьосник стоеше по една саджи или неговият ученик — пред някои от по-възрастните магьосници и пред висшите магове учениците бяха по четирима-петима. Имаше доста повече ученици от саджи — жените във вътрешния кръг не биха повече от пет. Една от тях беше Демара. Воалите бяха отметнати от главата й, така че сребристорусата коса проблясваше като лунна светлина по морската повърхност.
Риведа направи знак на Рейота да заеме мястото си в кръга, после спря за миг и каза:
— Деорис, имаш ли смелост да застанел в кръга на учениците — заради мен — тази вечер?
— Но аз… — измънка учудената Деорис, — аз не разбирам нищо… как бих могла?
Усмивка прибяга по строгата уста на Риведа.
— За това не са необходими никакви познания. Всъщност, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Опитай се да не мислиш за нищо — и остави мислите сами да влизат в теб. — Той направи отново знак на Рейота да я хване за ръка и отправяйки към него последен умолителен поглед, обърканата Деорис застана в кръга.
Изведнъж флейти и гонгове зазвучаха в болезнено остър дисонанс — като че се настройваха, подготвяха се за същинската мелодия. Ученици и магьосници обръщаха глави, заслушани, сякаш преценяваха нещо невидимо, необяснимо. Деорис стоеше в кръга между Демара и Рейота — дисхармонията пулсираше в черепа й. Внезапна паника я стисна за гърлото; тънките пръстчета на Демара стискаха нейните като е железни клещи. Деорис искаше да изпищя от ужас…
Ръката на Риведа се стовари с все сила върху сгърчените й пръсти, Демара я пуска и Деорис си отдъхна свободно. Риведа поклати глава и й показа безмълвно, че трябва да излезе от кръга. Не го стори с упрек, като че ли Деорис се бе провалила — очевидно му беше безразлично кой ще заеме мястото й; щом тя излезе, той се обърна към една саджи и й нареди с жест да застане пред него.
Двама-трима от учениците също напуснаха кръга; други ги заместиха, някой бяха подменени повторно. Двукратно прозвъняха тихите дисхармонични звуци й всеки път всички променяха местата, на който стояха. Третият път Риведа вдигна ръка, огледа се ядосано и напусна мястото си. Мрачният му поглед обходи кръга на учениците. Очите му паднаха върху Демара, той произнесе някаква неясна, едносрична дума, хвана момичето за рамото и го изтласка навън, то залитна и едва не падна. Жената-маг също напусна мястото си и подхвана малката, за да не падне. Тя подържа за миг Демара в прегръдките си; после взе тънката и ръчичка в сбръчканата си ръка и я върна на мястото й в кръга, като отправи предизвикателен поглед към Риведа.
Риведа се намръщи още повече. Жената-маг сви рамене, полека премести Демара още малко по-нататък, докато внезапно Риведа кимна, отклони поглед от Демара и явно веднага забрави за съществуванието й.
Отново зазвучаха флейтите и гонговете. Този път нямате прекъсвания. Деорис наблюдаваше отстрани, доста объркана. Учениците изпяха няколко фрази и отговор на музиката — гласовете им бяха добре школувани, но мелодията бе толкова чужда на Деорис, че нищо не й говореше. Привикнала към приповдигнатия мистицизъм на свещенослуженията в Храма на Светлината и простотата на ритналите в него, тя въобще не модните да се настрои към тези нескончаеми песнопения, към смесицата от мимика, музика, пеене и говор, и продължаваше да не разбира нищо.
„Що за глупост!, реши тя най-сетне. Това просто нищо не означава!“ А може би грешеше? Лицето на жената-маг беше слабо, уморено, прорязано от бръчки, а при това иначе тя явно бе доста млада. Безмилостната светлина изписваше върху лицето на Риведа неподозирана жестокост, а фантастичната скрежна хубост на Демара изглеждаше недействителна — но Деорис долавяше нещо зло и грубо, което накърняваше почти съвършената прелест на детското лице. Струваше й се защо за мнозина всички церемонии в светилището на Сивите граничеха с вреда и зло.
Леенето се усили, запулсира в странни, откъслечни фрази. След това започна да се повтаря една единствена фраза, която звучеше като плач. Отзад приглушените звуци на флейтата напомняха на задъхани хлипове; тежкият ритъм на барабан подчертаваше мъчително натрапчивия ритъм.