Мъжът със скръстени на гърдите ръце я гледаше.
Деорис никога не узна дали това бе идол, мумия или жив човек — демон, божество или тяхно изображение. Нито пък успя да си изясни колко от това, което видя тогава, е било плод на внушение…
Очите на мъжа бяха сиви — сини като морето; сиви като студената светлина наоколо. Деорис потъваше в настоятелния му поглед, изпълнен със странно разбиране — чувстваше, че очите му я поглъщат и че ще се удави в тях.
Птицата над трона плесна с каменните си криле и отлетя с остър крясък към голяма пустинна местност, цялата покрита със сив пясък. Деорис затича след нея, през камъни с изострени като игли върхове, под сенките на надвиснали скали, под небе, разкъсвано от плачевните писъци на чайките.
Ветровете донасяха далечния шум на прибоя; Деорис вече беше близо до морето — беше настанал часът между зазоряването и изгрева. Всичко бе обляно от студена сивкава светлина, която сякаш беше изпила цветовете на морето, небето и пясъка. Малки мидени черупки хрущяха под сандалите й, тя долови острата миризма на солена вода, гниещи водни растения и на мочурище, Отляво забеляза малко селище от сгушени една в друга конусовидни колиби и я заля вълна от такъв ужас, че почти спря да диша.
„Селото на лудите!“ Беше толкова сигурна в предположението си, че веднага пропъди проблясъка на убеждението, че никога преди не е виждала това място.
Над странното село беше надвиснала мъртва тишина, нарушавана само от писъците на чайките. Две-три деца с несъразмерно големи глави и странни, почти бели коси и зачервени очи се търкаляха между колибите, лигавеха се и издаваха несвързани звуци. Писък напираше на напуканите от ужас устни на Деорис, но гърлото й бе така стегнато, че не можеше да издаде звук. Обърна се и понечи да побегне, но глезенът й се подгъна, тя се спъна и падна. Докато се опитваше да се изправи, забеляза, че от колибите излязоха двама мъже и една жена — с плътни устни, червени очи и голи като децата. Единият мъж едва ходеше от старост, другият намираше пътя си опипом, защото очите му бяха покрити от опечена кръв и мръсотия, а жената креташе тежко, с издут от напредналата бременност корем — първично, уродливо отблъскваща.
Деорис запълзя по пясъка в безумен ужас. Жалките човешки подобия заскимтяха по-силно, започнаха да гримасничат и да си я сочат един на друг. Краката им дращеха из безцветния пясък. Деорис успя да се изправи на крака и се огледа диво, за да види накъде би могла да избяга. От едната й страна се издигаше, висока стена от остри скали; от другата се ширеха подвижните пясъци и тресавища, обрасли с тръстики. Лудите се събираха около нея, бърбореха несвързано и я зяпаха. Тя беше в канап.
„Но как съм се озовала тук? На лодка ли?“
Тя се обърна рязко, но видя само безкрайната шир на морето. Много, много далеч над водата се издигаха високи планини, над нея се стелеха на ленти дълги червеникави облаци, като окървавени пръсти, които дращеха по небесния купол.
„И когато слънцето изгрее… когато слънцето изгрее…“ — обърканата мисъл й се изплъзваше. Сега вече почти всички уродливи, едроглави обитатели на селото бяха наизлезли пред колибите. Деорис хукна, без да мисли накъде. Пред нея, през сивотата на утрото и дългите кървави ивици по утринното небе, блесна една-единствена искра, която бързо се превърна в топло златно сияние, „Слънцето!“ Тя затича още по-бързо, стъпките й отекваха глухо а сърцето й; зад нея се чуваше шляпането на преследвачите й, които безмилостно наближаваха.
Покрай ушите й прелетя камък. Тя нагази в прибоя и се обърна като подгонено животно, заобиколено от ловците. Някаква фигура се изправи пред нея, отвратителните зачервени очи я гледаха безизразно, устните оголваха почернели, изгнили зъби в животинска гримаса. Тя отблъсна ръката на съществото, започна да се гърчи, да блъска и да рита напосоки — чу как лудият нададе безсмислен вой, хукна отново, препъна се. И падна.
Светлината в небето избухна в цветна феерия и тя протегна с ридание ръце към нея, като плачеше и викаше също тъй несвързано, както и преследвачите й. Удари я втори камък, друг одраска слепоочието й; тя се мъчеше да стане, пръстите й драскаха в мокрия пясък, ноктите и се забиваха, където и паднеше в последно отчаяно усилие да се освободи. Някой крещеше неистово. Друг камък я удари по лицето. В главата й избухна пламък и тя започна да потъва… надолу, надолу, надолу… после слънцето плисна лъчите си право в лицето й и тя умря.
3.
Някои плачеше.