Светлината бодете очите й. Сладникав, остър и упойваш, мирис подразни ноздрите й.
От мрака изплува лицето на Елис, Деорис се закашля слабо и отблъсна ръката, която поднасяше към носа й кърпа, напоена с ароматно вещество.
— Недей… не мога да дишам… Елис! — задави се тя. Ръцете, хванали здраво раменете й, отпуснаха малко хватката си и я положиха върху купа възглавници. Тя лежеше на дивана в стаята на Елис в Дома на дванадесетте, и самата Елис се беше надвесила над нея. Зад Елис се беше изправила Елара и бършеше очите си. Лицето й беше посивяло от умора?
— Сега трябва да отида при господарката Домарис — каза неуверено Елара.
— Добре, върви — отвърна Елис, без да вдигне поглед.
Деорис се насили да седне в леглото, до в главата й избухна страхотна, заслепяваща болка и тя легна обратно върху възглавниците.
— Какво се е случило? — прошепна та безсилно. — Как се озовах тук? Елис, няма ли да ми кажеш какво е станало?
За неин ужас Елис, вместо да отговори, избухна в ридания, и започна да бърше очи с воала си.
— Елис… — треперливият глас на Деорис се извиси като на малко момиченце. — Моля те, кажи ми… помня… знам, че бях в селото на лудите, и че те хвърляха камъни по мен… — Деорис опипа бузата, после главата си. Стори й се, че малко я заболя, но не напипа нито рана, нито дори драскотина.
— Ох, главата ни!
— Отново започна да бълнуваш! — Елис я сграбчи за раменете и я разтърси. Внезапен ужас проряза Деорис като светкавица; смътният спомен ставаше все по-ясен и я задушаваше, докато Елис викаше:
— Не помниш ли какво направи?
— О, Елис, спри! Ужасно ме боли главата! — простена Деорис. — Не можеш ли да ма кажеш чело за какво става дума? Как се озовах тук?
— Ти наистина не помпиш! — прошепна удивено Елис, все още невярваща. Деорис отново се опита да се изправи и Елис обви раменете й с ръка, за да й помогне. С ръка на челото Деорис погледна през прозореца. Беше късен следобед, слънцето едва-що бе започнало да удължава сенките. „А аз тръгнах с Риведа много преди да изгрее луната…“
— Нищо не помня — каза та с разтреперан глас. — Къде е Домарис?
Поуспокоеното лице на Елис отново стана гневно и зло.
— В Дома на идващия живот.
— Вече?
— Лечителите се опасяват… — гласът на Елис глъхнеше от потискана ярост, тя преглътна и каза: — Деорис, кълна се, че ако Домарис загуби детето заради това, което се случи, ще…
— Елис, отвори ми! — каза някой пред вратата; но още преди Елис да каже каквото и да било, вратата се отвори и в стаята влезе Микон, който се подпираше тежко на ръката на Риведа. С несигурни стъпки атлантът доближи до леглото.
— Деорис… — започна той, — можеш ли да ма кажеш…
Истеричен смях се смеси с хълцанията, които напираха в гърлото на Деорис.
— Какво бих могла да ти кажа аз? — извика тя. — Няма ли някой най-сетне да каже какво е станало с мен?
Микон въздъхна дълбоко и видимо се приведе.
— От това се боях — каза той с горчивина. — Тя не знае нищо, не помни нищо. Дете… милото ми дете, слушай ме добре — никога повече не бива да допускаш да те използват така!
Риведа беше уморен и видимо напрегнат. Сивата му роба бе омачкана и покрита с петна.
— Микон от Ахтарат, кълна ти се… Микон рязко се откъсна от подкрепящата го ръка на Риведа.
— Още не съм готов да приема твоите клетви и уверения!
Като чу думите му, Деорис по някакъв начин успя да се изправи на крака, и застана пред тях, залитайки, хлипаща от болка, объркване и страх. С непогрешимия си усет, който така добре заместваше зрението му, Микон протегна ръка към нея, но в същия миг Риведа притисна момичето в своите ръце, изпълнен с диво желание да я закриля от всекиго. Постепенно тръпките изчезнаха и тя се облегна малко по-спокойно на гърдите му. Грубият плат на робата му дращеше нежната кожа на лицето й.
— Не смей да обвиняваш нея! — каза сурово Риведа. — Домарис не пострада…
— Не — каза Микон помирително, — никого не исках да обвинявам, само…
— Знам добре, че ме мразиш, господарю на Ахтарат — прекъсна го Риведа, — въпреки че тъкмо аз…
— Аз не мразя никого! — избухна гневно Микон. — Нима се осмеляваш да твърдиш…
— Веднъж завинаги запомни, господарю Микон — сопна се Риведа, — аз не се „осмелявам“! — Много нежно, в пълно противоречие с острите си думи, Риведа помогна на Деорис да си легне отново. — Мрази ме, колкото искаш, принце — продължи Сивият маг, — но и ти и твоята любима жрица, и това неродено…
— Внимавай! — екна заплашително гласът на Микон.
Риведа презрително се засмя, но смехът заседна в гърлото му, защото по чистото синьо небе навън изведнъж затътна напълно невъзможна в това време гръмотевица. Микон беше свил юмруци. Елис, напълно забравена от всички, се беше свила в ъгъла, а Деорис отново започна да трепери неудържимо. Микон и Риведа се бяха изправили един срещу друг — първожреци в служба на коренно различни сили. Напрежението между тях се превръщаше в осезаем, едва ли не видима мощ, от която въздухът в стаята трептеше.