Всичко продължи само един миг. Риведа преглътна и каза:
— Признавам, прекалих в гнева си. Но какво все пак съм сторил, за да заслужа оскърбленията ти, Микон от Ахтарат? Моята вяра не е твоя вяра — но ти знаеш в какво вярвам аз не по-зле, отколкото аз знам в какво вярваш ти! В името на Безименния бог, нима искрено вярваш, че бил навредил по какъвто и било начин на бременна жена?
— Тогава остава да повярва? — отвърна Микон необичайно ожесточено, — че една жрица на Каратра по собствена воля би навредила на сестра си, която обожава?
Ръцете на Деорис се сключиха пред устата й, за да заглушат писъка, надигащ се в гърлото й, и тя изтича при Елис, която хлипаше в ъгъла. Молеше се това да е кошмарен сън.
— Аз действително поканих детето — каза хладно Риведа, — за да присъства на една от нашите церемонии. Вярвай, ако искаш, че е имало зла умисъл, че съм призовал Силите на мрака. Но аз ти давам думата си на заклет маг, че това беше обичаен жест на учтивост! Имам пълното право да отправям покани към заклетите жреци и жрици.
В стаята цареше тишина, прекъсвана от глухите хлипове на Деорис, която все така бе притиснала глава в рамото па братовчедка си. Късната следобедна светлина бе потънала във внезапно появилите се тежки облаци — сякаш изведнъж бе паднала нощ. Двете жени не смееха дори да вдигнат поглед към застаналите един срещу друг мъже.
Най-сетни непоносимото напрежение като че ли намаля; самите каменни стени сякаш въздъхнаха от облекчение, когато Микон отклони погледа си от Риведа. Ако някой ги беше наблюдавал, щеше да види, че Сивият маг примигна няколко пъти и крадешком избърса студената пот, която бе избила по челото му.
— По време на церемонията — поде Риведа с малко по-спокоен тон, — на Деорис й призля и тя падна на пода; една от момичетата й помогна да излезе на чист въздух. Изглеждаше, че няма нищо сериозно. Тя разговаря с мен съвсем нормално след това, и аз я изпратих до Дома на Дванадесетте. Това е всичко, което знам. Всичко. — Риведа разпери ръце, обърна се, погледна към Деорис ш попята нежно: — Наистина ли не помниш нищо?
Деорис потръпна. Преживеният ужас отново падна като сянка върху й и се вкопчи с железни нокти в сърцето й.
— Гледах… гледах в очите на Човека със скръстените ръце — прошепна тя. — Птицата…птицата над трона му полетя! И после се озовах в селото на лудите…
— Деорис! — викът на Микон, пресипнал и измъчен, стресна всички. Атлантьт си пое дълбоко дъх с нещо подобно на хлипане. — Какво искаш да кажеш с тези думи — „селото на лудите“?
— Ами аз… — очите на Деорис се разширила и с нарастващ ужас тя прошепна: — Не знам. Никога не съм чувала за такова село.
— Богове! Богове! — изпитото лице на Микон внезапно доби вид на старческо, той залитна; изчезнала бе властната енергия, с която призова Силата на Ахтарат; той тръгна, препъвайки се, към най-близкия стол и се отпусна на него.
— От това се страхувах! И то се случи! — и той сведе глава и скри лице в измъчените си, изкривени ръце с неестествено дълги пръсти.
Като забеляза внезапния пристъп на слабост, обзел Микон, остави Елис и изтича при атланта. Коленичи пред него и каза умолително:
— Микон, кажи ми! Какво направих?
— Моли се никога да не си спомниш! — каза Микон с глух глас. — Единствено благодарение на безкрайната милост на боговете Домарис не пострада!
— Но… — Деорис установи, че няма сили да произнесе името, което така разтрои Микон, и вместо това каза: — Онова място… какво… как бих могла? — гласът й изневери.
Микон се овладя отново, протегна треперещата си ръка и я постави върху главата й, после привлече разплакалото момиче към себе си.
— Стар грях — прошепна той със старчески глас, — позорът на Ахтарат, който всички се опитвахме да забравим… стига! Тази страшна омраза не с била насочена към теб, Деорис, а… към неродения наследник на Ахтарат. Не се измъчвай ненужно, дете.
Риведа продължаваше да стой неподвижно, като изсечен от камък, със здраво скръстени на гърдите ръце със стиснати устни и полупритворени сини очи. Елис седеше трепереща на една лежанка, и се взираше в пода, останала насаме с мислите си.
— Върви при Домарис, скъпа — каза тихо Микон; след миг Деорис избърса сълзите си, целуна с дълбоко смирение ръката на принца и излезе. Елис също стана и излезе на пръсти от стаята. Зад тях отново надвисна мълчание.