— Разбира се — досетила се за желанието му, Домарис взе ръката му и полека я постави върху корема си. В същия миг Микон изпита невероятно изостряне на всички свои сетива; минало и бъдеще се сляха в този единствен миг на невероятно силно чувство — усещаше всичко толкова болезнено остро, сякаш бе прогледнал — вкус, мирис и звук се събираха в едно, за да му помогнат да осъзнае смисъла на живота. Никога не се беше чувствал по жив, отколкото в този момент, когато около него острият мирис на лекарства се смесваше с едва доловимото ухание от косите на Домарис и чистият мирис на ленени чаршафи; въздухът бе просмукал от солена морска влага — в далечината се чуваше грохотът на прибоя, нежното бълбукане на фонтан и приглушени женски гласове. Микон чувстваше под пръстите си нежната ласка на лен и коприна, пулсиращата топлота на женското тяло, и после — чувствителните му пръсти доловиха бързо, рязко побутване, малка издатинка, която се появи и изчезна, неуловима като пеперуда.
Домарис бързо седна на дивана, протегна ръце към Микон и го прегърна — толкова леко и внимателно, че едва го докосваше. Бе се научила на предпазливост, знаеше, че понякога дори една по-бурна милувка може да причини нетърпима болка на мъжа, когото обичаше — и за Домарис, млада и страстно влюбена, не бе никак лесно да бъде постоянно нащрек. Но този път Микон забрави за всякаква предпазливост и притисна бурно към себе си младата жена. Да можеше веднъж, само веднъж да я види — жената, която обичаше с всяка клетка, всеки нерв на тялото си…
След миг той се отдръпна и каза кратко:
— Трябва да лежиш спокойно, любов моя. Обещах да не те смущавам — той й помогна да се отпусне отново, назад, Домарис легна послушно и го загледа с примирена усмивка. Сама не съзнаваше каква тъга излъчва лицето й.
— Въпреки всичко — продължи замислено Микон, — досега се държахме като страхливци и отбягвахме да говорим за много неща… като например задълженията ти към Арват. Какви са те всъщност? Ти си обвързана по закон…
— Преди брака — каза тихо Домарис — имаме пълна свобода. Такъв с законът. Но след брака трябва да сме безусловно верни. Освен това, ако откажа, или бъда неспособна да родя дете на Арват…
— Не бива да го правиш — каза много нежно Микон.
— Не, няма да откажа — успокои го Домарис. — Но ако все пак не успея да му родя дете, ще бъда опозорена…
— Такава е кармата ми — каза скръбно Микон — никога да не видя сина си, да не бъда до него, когато расте, за да му помагам и да го напътствам. Защото аз наруших същия твои закон, Домарис…
— Ти си прегрешил? — попита невярващо Домарис. — Ти?
Микон смирено сведе глава.
— Интересуваха ме само духовните дела, затова и бях посветен за жрец. Но в гордостта си забравих, че съм и човек, и че съм длъжен да спазвам древния закон — слепите очи се взираха в миналото. — Без да се съобразявам с нищо и никой, избрах живота на аскет и се отрекох от тялото си — прикрих егоизма си благовидния предлог, че е достойно да се лишаваш от земните блага…
Домарис прошепна:
— Но това наистина е необходимо, ако се стремиш към съвършенство…
— Още не си чула всичко, любима… — Микон си пое мъчително дъх. — Баща ми, Микантор, настоя преди да бъда посветел за жрец, да си взема жена и да отгледам син, който да наследи рода и името ни. — Строго стиснатата уста потрепери, железният самоконтрол заплашваше да му изневери. — Подчиних се привидно на повелята на баща си и встъпих в брак. Тя беше също принцеса — много млада, чиста и красива, но аз, аз бях сляп за добродетелите й — така, както съм сляп сега… — гласът му изневери и той скри лице в ръцете си. След продължи едва чуто: — Затова и съдбата ме наказа никога да не мога да видя лицето ти — да не мога да видя теб, която обичам повече от живота и смъртта! Застанах пред нея като слепец и й казах — казах и го студено и жестоко, Домарис — че вече съм дал обет за целомъдрие, и тя напусна брачното ни легло девица, както дойде при мен. Унижих я и прегреших спрямо баща си, спрямо самия себе си и спрямо древния ни род. Кажи ми Домарис, сега, след като ти разказах всичко, можеш ли още да ме обичаш?
Домарис беше много бледа; това, което й призна Микон, навсякъде се считаше за престъпление. Но въпреки това прошепна:
— Ти си платил двойно и тронно за греха ей, Микон. И… ние двамата се срещнахме пак заради този твой стар грях. Обичам те!
— Нито за миг не мога да съжаля за това, че съдбата ме срещна с теб — Микон нежно притисна устни към ръката й, — Но… не разбираш ли? Ако имах син. Щях да имам и правото да умра, а на брат ми щяха да му бъдат спестени позорът и отстъпничеството! — Мургавото лице се сви болезнено под напора на разкаянието — Така понасям наказанието за своя грях и винаги ще го нося със себе си; злото ще породи ново зло — защото семената на греха раждат буйни и жилави пленели, и те се умножават стократно и хилядократно… — той помълча и внезапно каза: — Деорис трябва да бъде пазена много внимателно. Черната зараза пълзи към Риведа.