Плачевният вой ставаше все по-висок, докато се издигна в трептения, недостъпни за човешкото ухо. После изведнъж настана мълчание.
Микон и Раджаста чакаха. Тишината нарастваше, просмукваше се, пълзеше в сенките и набъбваше — изравняваше се с беззвездната неизмеримост на вселената, и всички звуци се давеха в мъртвата й тежест, която ги поглъщаше като дигалите на погребална роба.
Раджаста чувстваше близостта на изопнатото като струна тяло на Микон под странното металическо наметало и то му се струваше единствената следа от живот в празната, мъртва тишина. През прозореца нахлу с хрипкав шепот вятърът и светлините в стаята примигнаха и започнаха да гаснат; самият въздух около тях трептеше и Раджаста почувства, че по кожата му лазят тръпки. И тогава по-скоро почувства, отколкото видя мъглявината, която трептеше в мрака, стори му се, че познатите очертания на всичко в стаят трептят и се изкривяват.
Звучният, школуван глас на принца разкъса надвисналата тишина.
— Не съм призовавал! В името на Гонга — Микон внезапно удари рязко гонга с дръжката на меча и бронзовият диск зазвъни оглушително в мрака. — В името на Меча — Микон издигна отново меча, но този път го насочи с острието към прозореца — и с думите на Меча; със силата на желязото, бронза и огъня… — той заби острието в жаравата и в мрака избухна фонтан от искри.
Тогава Словото из силата се изтръгва от гърлото на принца — отекна почти видимо и дълги, тръпнещи звуци, октава след октава, запулсира звънко и продължи да трепти… да трепти… да трепти — в непонятна безкрайност на време и пространство, пронизвайки вселена след вселена, за да събуди Силата, за която няма нито време, нито пространство, която с едновременно начало и край.
Пулсиращата мъглявина блещукаше и хвърляше искри — все по-бързо и по-бързо, докато двамата посветени имаха чувството, че стените се въртят и се събират, заплашвайки да ги смажат. Още веднъж Микон издигна гонга и го удари с острието на меча; още веднъж заби острието в тлеещата жарава; разнесе се глух, далечен рев, докато от жаравата се надигаше пламък и ближеше все по-нагоре забитото в нея острие. Въздухът продължаваше да пулсира и трепери, но вече не толкова замайващо бързо сега вече стаята не даваше вид, че ще рухне всеки момент.
Пламъкът осветявате в кървавочервена и яркооранжева светлина мургавото лице на Микон. Бавно, много бавно пулсиращата мъглявина започна да се увива около меча — спря за миг и запулсира около него като синьобял ореол, но после се стече надолу по острието и трептящият пламък го погълна… и в същия миг трепна, изсъска и загасна. Подът под краката им трепереше и се клатеше. После всичко утихна.
Микон се облегна с последни сили на рамото на Раджаста. Трепереше целият — властното величие го беше напуснало. Останал бе само мечът, все така забит в мъртвите въглени на мангала. Раджаста понечи да проговори, но изведнъж отдалеч се разнесе ужасен, гръмовен грохот.
— Не се страхувай! — прошепна хрипкаво Микон. — Силата си отмъщава на тези, които се Опитаха да я призоват, без да имат това право. Нашата работа е свършена. Аз… — принцът внезапно залитна и се отпусна като мъртъв в ръцете на жреца.
Раджаста вдигна Микон на ръце и то положи на леглото. Внимателно развърза кожените върви, с които гонгът бе прикрепен към китката на принца. Остави металния диск настрани, намокри първото попаднало му парче плат и избърса избилата по челото на припадналия пот. Микон простена и се размърда.
Раджаста се намръщи мрачно и сви тревожно устни. Атлантът беше бял като платно, с восъчната бледност на мъртвец, която не вещаеше нищо добро.
„Ето това ненавиждам в магията!, каза си жрецът на Светлината. Тя изтощава силните и съсипва нервите на слабите. Няма що, хубаво ще бъде, ако Микон, след като прогони едното зло, стане жертва на друго!“
Атлантът простена отново. Раджаста стана и, обзет от внезапна решителност, тръгна към вратата. Повика един роб и каза:
— Изпратете за господаря Риведа.
3.
За Домарис, упоена, но полубудна, преследвана от безформени, нереални сенки и страхове, Нощта на Надира приличаше на неясен кошмар. Почти изпита облекчение, когато остри болки а изтръгнаха от ужасните сънища и изведнъж съзна, че раждането започва.
От страх да не предизвика съдбата не прати да уведомят нито Микон, нито Раджаста. Не можаха да открият никъде Деорис, затова единствено Елара видя как Домарис тръгна — боса и пеш, както изискваше обичаят, към Дома на Идващия Живот.
После започна дългото чакане — първоначално по-скоро досадно, отколкото болезнено. Домарис бе прекалено дисциплинирана, за да си позволи да хаби силите си, като се съпротивлява на болката, затова отначало приемате търпеливо дребните неприятности, свързани с раждането: това, че посочило и разпитваха, опипваха, че трябваше да отговаря на всевъзможни въпроси за най-интимната част от живота си, че я преглеждаха по повод и без повод като животно /„Като че ли съм котка“, помисли си ти, като се стараеше да вижда смешната страна на събитията/.