Не можеше да се каже, че е уплашена — като всички жени и тя бе служила нееднократно и Храма на Каратра и процесът на раждането не криеше за нея никакви тайни. Но откак се бе родила, досега се бе радвала на съвършено здраве и преливаща жизненост, и това бе първият и сблъсък с болката. На всичкото отгоре искрено съжаляваше малкото момиче, което бяха оставили да седи при нея през първите часове на раждането — а това влоши още нещата. Детето очевидно присъстваше за първи път на раждане и умираше от страх. Това никак не допринесе за увереността на Домарис, защото ненавиждате несръчността и ако се боеше от нещо, то бе да не се озове в неопитни ръце, когато е напълно безпомощна и не може да си помогне сама. Но когато малката й каза с видимо облекчение, че жрицата Карахама е приела да помага при раждането й, Домарис се раздразни още повече, в разрез о всякаква логика.
„Карахама!, помисли си тя вбесено. Тази… дъщеря на вятъра!“
Струваше й се, че е минало много врече, а всъщност бе едва пладне, когато момичето тръгна да доведе Карахама. За най-голямо удивление на Домарис, заедно с Карахама в стаята влезе Деорис. За първи път от церемонията по посвещаването виждаше сестра си, облечена в церемониални одежди на жрица, и за миг не позна тясното бледо лице под Сивия воал. После й се стори, че никога не се е радвала на нечие присъствие така, както на неочакваната поява на сестра си.
Обърна се към Деорис — бяха й казали да се опита да не ляга още — и протегна към нея ръце. Но Деорис стоеше стъписана и не правеше никакъв опит да прекрачи прага.
Домарис стисна ръце, докато кокалчетата на пръстите й побелиха.
— Деорис! — проплака тя.
С бавни, неуверени крачки Деорис най-сетне отиде при сестра си, докато Карахама заведе малкото момиче в един ъгъл и започна тихо да я разпитва.
Деорис почувства, че й призлява, като види как сестра й се гърчи под пристъпа на добре познатата болка. Домарис! Голямата й сестра, която в очите и винаги бе едва ли не свръхчовек! Едва сега Деорис разбра, че е таила о сърцето си безсмислената надежда, че Домарис няма да се мъчи като другите жени. Тя не беше като другите! Не беше възможно всичко това — болката, кръвта и опасността — да се случи със сестра й.
Оказваше се, че е възможно. Ставаше сега, пред очите й.
Карахама прати малката да си върви — малките момичета по на дванайсет-тринайсет години изпълняваха само дребни странични задачи около ражданията — внасяха и изнасяха необходимите неща — после пристъпи по-близо до Домарис и й се усмихна успокояваща.
— Сега е най-добре да си починеш — каза тя добросърдечно и Домарис, изпълнена с благодарност, незабавно се отпусна на леглото. Деорис, която веднага дотича да я подкрепи със сръчните си, умели ръце, усети, че сестра й трепери и прецени колко голямо усилие полага Домарис, за да не вика и да не плаче.
Домарис си наложи да й се усмихне и прошепна:
— Не гледай така уплашено, глупчо!
В себе си беше много учудена. Какво ставате с Деорис? Беше виждала как работи сестра й, винаги внимателно се бе интересувала от напредъка й в храма. Знаеше, че вече й с позволено да работи самостоятелно, че дори ходеше съвсем сама в града, за да помага при раждане на жените на търговци и други заможни хора от простолюдието, които по една или друга причина настояваха при идването на детето им на бял свят да присъства жрица — дори Елис все още нямаше такова разрешение.
Като забеляза усмивката й, и едва забележимото треперене, Карахама кимна с доволна усмивка. Добре! Смело момиче беше тази Домарис! Не изпитваше никаква омраза към тази полусестра, която животът бе облагодетелствал много повече от нея. Наведе се над леглото и каза кротко:
— Мисли, че сега чакането няма да ти тежи толкова. Деорис, все още не сме нарушили правилата — само малко ги позаобиколихме. Време е да си вървиш.
Когато чу думите й, Домарис усети как сърцето й се свива от страх и проплака:
— Моля те, разреши й да остане при мен!
Деорис добави:
— Обещавам да не преча!
Карахама се усмихна търпеливо и им припомни строгото правило, съгласно което сестра не можеше да помага на сестра си при раждане.