— Освен това — Карахама почтително наведе глава — като Посветена от Храма на Светлината Домарис може да бъде обслужвана само от свои равни.
— Много интересно — измърмори Домарис, — оказва се, че родната ми сестра не ми е равна.
Карахама каза малко по-строго.
— Правилото не се отнася до равнопоставеност по рождение. Вярно е, че и двете сте дъщери на Върховния управител, но ти си ученичка на самия Пазител на Дверите, и жрица, достигнала най-високото ниво на посвещаване. За теб могат да се грижат само жени със същия ранг.
— Нима самият Риведа, водачът на ордена на лечителите, не провъзгласи Деорис за изключителна способна? — Домарис продължавате да спори въпреки вътрешното си убеждение, че нима да постигне нищо.
Карахама почтително, но упорито повтаряше, че законът си е закон, и че ако днес направи изключение, изключенията ще почнат да се трупат, докато самият закон не се срине под тяхната тежест. Деорис се боеше да възразява и натъжено се наведе, за да целуна сестра си, преди да си тръгне. Устните на Домарис внезапно се свиха гневно; тази незаконородена полусестра се осмеляваше да им говори за закони и да преценява кой кому е равен! Само внезапният пристъп на болката спря думите, напиращи на устните й; тя изтърпя още малко, но после започна да крещи и да се гърчи, вкопчена с все сила в ръцете на Деорис. Деорис не би могла да се освободи, дори да искаше, а Карахама, която гледате с дълбоко съчувствие, прикрито под леденото и безразличие, не се нанеси.
Най-сетне болката премина и Домарис повдигна лицето си, обляно в пот. Гласът й режеше като нож:
— Като Жрица от Храма на Светлината, посветена във Висшите мистерии — каза тя, връщайки на Карахама собствените й думи — аз имам право да тълкувам закона по свое усмотрение! Деорис остава! Защото аз го искам — и завърши с обичайната фраза: — Да стане това, което казах.
За първи път Домарис се възползваше от новопридобития си сан. Странно задоволство я изпълни за миг, но изчезна в следващия пристъп на болката. Мина й случайна иронична мисъл — тя, която можеше да овладее чуждата болка, не можеше да облекчи своята. Можеше да тълкува човешките закони, но нито за миг не можеше да противопостави на неумолимия закон на природата — колкото и власт, сила и опит да имаше на своя страна. Длъжна беше да търпи — защото това бе още едно стъпало по пътя към съвършенството.
Когато Домарис пусна ръцете на сестра си, по тях имаше червени белези. По-голямата сестра ги вдигна към устните си и ги целуна:
— Прекалено много ли искам от теб, котенце?
Деорис поклати безмълвно глава. Не можеше да откаже на Домарис нищо — но в сърцето си би предпочела Домарис да не бе поискала от нея тъкмо това, щеше й се Домарис да нямаше властта да избегне закона. Чувстваше се неопитни, прекалено млада, напълно негодна да време такава отговорност.
Карахама, възмутена от явното пренебрежение към авторитета й си тръгна. Задоволството на Домарис беше обаче краткотрайно, защото Карахама се върна скоро с две ученички.
Домарис се изправи в леглото с побеляло от гняв лице.
— Това е непоносимо! — извика тя възмутено. Беше толкова ядосана, че за миг забрани дори болките си. Стигаше се, че при раждащи жрици не е редно да се допускат ученички на обучение; Домарис, като Жрица на Светлината, имаше право сама да избира кой да е край нея при раждането и в никакъв случай нямаше да приеме такова… такова унижение!
Карахама не й обърна и най-малко внимание, а продължи спокойно да разговаря с ученичките, намеквайки между другото, че докато раждат, жените често се държат странно… Домарис, изгаряща от гняв, се примири. Все още изпитваше гняв, но болките идваха толкова начесто, че почти не можеше да говори. Беше напълно безсмислено да се опитва да спори, след като не бе в състояние да произнесе две свързани думи. При всеки пристъп почти губеше съзнание и изобщо не помнеше какво е говорила миг преди това.
Карахама реши да не проявява прекалена отмъстителност и се обърна към ученичките си, за да им каже да си вървят.
Тогава Домарис, събрала остатъците от силата си, за да противостои поне за няколко последователни мига на болката, изкрещя:
— Ти също можеш да си вървиш! Сама каза, че за мен могат да се грижат само мои равни — затова ще е най-добре да си вървиш.
Обидата беше жестока; Домарис си беше платила с лихвите. Да говори така с високопоставена жрица дори насаме би било достатъчно жестоко и обидно — но да каже такова нещо на Карахама пред ученичките й бе много по-лошо, отколкото ако й бе ударила плесница.
Карахама се изправи и понечи да протестира. После изведнъж се усмихна и сви рамене. В края на краищата Деорис наистина бе достатъчно опитна и Домарис не беше в опасност. Нямаше нужда да се унижава с по-нататъшни спорове.