— Така да бъде — каза сухо тя и си тръгна.
Домарис съзнаваше, че е нарушила не толкова буквата, колкото духа на закона, и понечи да я извика обратно — но се сети, че това би означавало да се лиши от присъствието на Деорис. Беше човек като всички останали — не беше съвършена, а тъкмо сега, разкъсвана от нетърпима болка, беше и много ядосана, И тя бързо забрави за Карахама.
— Микон! — стенеше Домарис и се гърчеше, — Микон!
Деорис се наведе бързо над нея и започна да й шепне успокоително. Прегръщате я, усмиряваше с умела ръка опитите й да се съпротивлява на болката.
— Микон ще дойде, ако искаш, Домарис — каза тя, когато сестра й се бе поуспокоила за малко. — Да пратя ли да го повикат?
Домарис се вкопчи отчаяно в рамката на леглото — едва сега разбра старият обичай жената да ражда сама, в отсъствие на бащата, а често дори и без негово знание.
— Не — прошепна тя. — Не, обещавам да се държа по-спокойно.
Микон за нищо ма света не бивайте да узнае цената, която жена му заплащаше, за да дойде синът му на белия свят. Може би, ако беше здрав — но майко Каратра. Всички жени ли страдаха така?
Опитваше да се вслушва е подробните и добросъвестни напътствия на Деорис, но мислите й отново и отново се изплъзваха и блуждаеха хаотично.
„Микон, мислеше тя, Микон! Той е понесъл по-страшни страдания — и не с викал едва сега наистина го разбирам!“ И изведнъж — започна да се смее истерично, защото си припомни как веднъж се бе молила да може да поеме част от болката му. „Нека никой не смес да твърди, че боговете не отговарят на молитвите ни! Но въпреки всичко с радост ще понасям мъките, ако с това облекчавам неговите!“ Мислите й отново изгубиха всякаква последователност. „Сигурно така се чувства човек, измъчван на колелото — цялото му тяло е една голяма болка… искам да споделя всичките му страдания, за да го освободя от тях! Какво правя аз? Живот ли давам, или смърт! И двете!“
От време на време я разтърсваше ужасен, истеричен смях, докато и най-малкото движение започна да й причинява адска болка. Чу, че Деорис и говори нещо сърдито, някакви ръце я спираха и държаха, но нищо не можеше да успокой истерията й. Продължи да се смее като в припадък на лудост, докато изгуби сили дори за това и продължи да хлипа, неспособна да осъзнае нещо друго освен болката — и това че тя изведнъж престана като отрязана с нож. Домарис лежете и ридаеше, изтощена, избила всякакъв интерес към това, което ставаше около нея.
— Домарис — напрегнатият, измъчен глас на по-малката й сестра най-сетне проникна до съзнанието й — Домарис, мила, спри да плачеш. Не искаш ли да види ли бебето?
Изтощена от болките и истеричния пристъп, Домарис първоначално не повярва на ушите си, но бавно отвори очи. Деорис й се усмихвате уморено, после се обърна и се наведе, за да вземе бебето — беше малко, съвършено оформено момченце, с червеникав пух по малката, кръгла главичка. Смръщило червеното си сбръчкано личице, бебето ревеше — възмутено, че изведнъж му се налага да живее и диша отделно от майка си.
Клепачите на Домарис уморено се отпуснаха и тя отново затвори очи. Деорис въздъхна и се зае да повива бебето в приготвените чисти ленени пелени. „Защо бе наредено така, че една такава нищожна частица живот трябва да причинява такава неизмерима болка?“ питаше се тя не за първи път. Нещо в чувството към сестра и се бе променило окончателно. Домарис така и не узна, че Деорис едва не я намрази, защото я с принудила да изтърпи всичко това…
Когато Домарис отвори отново очи, те вече гледаха смислено, макар и все още да бяха помътнели к измъчени. Тя протегна несръчно ръка и прошепна плахо:
— Бебето ми…
Деорис, уплашена, че сестра й отново ще започне да ридае, незабавно й показа повитото бебе.
— Чуваш ли как реве? — попита тя нежно. — Вдига достатъчно шум за близнаци!
Домарис се опита да се изправи, но падна обратно върху възглавниците и помоли задъхано:
— Моля те, Деорис, дай ми го!
Деорис се усмихна на това обичайно малко чудо и постави — бебето в ръцете на майка му. Лицето на Домарис светеше от щастие, когато притисна гърчещото се вързопче към гърдите си — после, в пристъп на внезапен страх, започна да развързва и развила пелените. Деорис отново се наведе усмихнато, за да и попречи — да, Домарис по нищо не се различаваше от останалите жени.
— Съвършен е — успокои я тя. — Държиш ли още веднъж да преброя пръстите на ръцете и краката му?
Домарис докосна със свободната си ръка лицето на сестра си.