— Малката Деорис — каза тя тихо и млъкна. Не можеше да си представи как би понесла раждането, ако сестра и не беше до нея, но не намери начин да й го каже. Само прошепна, толкова тихо, че Деорис можеше да се престори, че не е чула нищо:
— Благодаря ти, Деорис! — после отпусна глава на възглавницата до бебето и прошепна: — Горкото! Чудя се дали и то е толкова уморено като мен? — Клепачите й отново трепнаха и тя се обърна към сестра си: — Деорис! Не казвай нищо на Микон! Аз сама трябва да положа сина ни в ръцете му. Това с мой дълг… — устните й изведнъж се сгърчиха, но тя продължи смело: — и мое право.
— От мен няма да научи нищо — обеща Деорис и взе бебето от съпротивляващите се ръце на майката.
Домарис дремеше, но и полусън усещаше как мият лицето й с хладна вода, как измиха и нараненото й тяло. Изяде и изпи безропотно всичко, което и донесоха, и усети, че Деорис — или друг някой — реши разбърканата й коса и я облича с нови дрехи, които ухаеха на ароматни треви, В стаята цареше приятен, прохладен полумрак; от време на време чуваше тихи стъпки и приглушени разговори. Будеше се и отново заспиваше.
След време усети, че някои отново е поставил бебето в ръцете й, и тя го притисна до себе си, напълно щастлива поне за момента.
— Моят малък син — прошепна тя нежно и доволно; после, усмихната, Домарис се обърна към него с името, което щеше да носи, докато станеше мъж: — Малкият ми Микаел!
4.
Вратата се отвори безшумно. Високата, вдъхваща страхопочитание фигура на майка Изоуда застана на прага. Тя кимна на Деорис, която й направи знак да не говори високо; после двете излязоха на пръсти в коридора.
— Пак ли спи? — протеина майка Изоуда. — Жрецът Раджаста прати да известят, че те очаква в Дома на мъжете, Деорис. Бързо върви да се преоблечеш, а аз ще се погрижа за Домарис — тя понечи да влезе обратно в стаята, но спря, вгледа се в момичето, което и беше като дъщеря и попита: — Ще му кажеш ли какво се е случило тук? Как е възможно Домарис да с разгневила така ужасно Карахама? Какво са си казали?
Плахо и против волята си Деорис разказа какво се беше, случило.
Майка Изоуда поклати посивялата си глава.
— Не мога да повярвам, че Домарис се е държала така! — старческото й лице се сбръчка още повече.
— Какво ли ще стори Карахама? — попита тревожно Деорис.
Майка Изоуда изправи гръб, осъзнала, че е говорила прекалено свободно с момичето, което в крайна сметка бе само млада жрица.
— Надали ще бъдеш наказана, задето не си се подчинила на нареждането на толкова високопоставена жрица — каза тя строго, — но не ти се полага да обсъждаш постъпките на Карахама. Тя е от върховните жрици на Майката и би било крайно неприсъщо за жена с такъв сан да прояви отмъстителност. Ако Домарис е говорила, заслепена от болката си, Карахама несъмнено съзнава, че тя не е била на себе си и ще й прости. Сега върви, Деорис. Пазителят те очаква.
Думите й — едновременно упрек и успокоение — не уталожиха особено тревогата на Деорис. Дълбоко умислена, тя отиде да смени дрехите си — одеждите, които носете в храма, не биваше да бъдат осквернявани от мъжки поглед. Деорис можеше да предположи това, което се криеше зад думите на майка Изоуда, но не можеше да бъде казано: Карахама все пак не бе от кастата на жреците, и затова постъпките й оставаха донякъде непредсказуеми.
Няколко минути по-късно, в Дома на мъжете, Раджаста, който крачеше неспокойно напред-назад, спря и забърза към Деорис.
— Добре ли е Домарис? — попита той тревожно. — Научих, че е родила син.
— Чудесно здраво момченце — отвърна Деорис, учудена от видимата тревога на иначе невъзмутимия жрец — Домарис също е добре.
Раджаста се усмихна, щастлив и доволен. Деорис вече не беше глезено, капризно момиченце, а жена — уверена и опитна в работата си. Той винаги се бе считал за наставник не само на Домарис, но и на Деорис, и остана малко разочарован, когато тя избра да отиде в Храма на Каратра — така не би могла да стане по-нататък негова ученичка, но все пак одобри избора й. Често разпитваше за нея и винаги оставаше много доволен, когато по-възрастните жрици хвалеха уменията й.
С искрена бащинска обич той каза:
— Вървиш бързо по пътя на мъдростта, дъще. Казаха ми, че ти си помагала при раждането. Бях чувал, че законът не го допуска…
Деорис скри очите си с длан.
— Рангът на Домарис я постави над тези ограничения.
Очите на Раджаста потъмняха и той каза:
— Това е вярно, по… как постъпи тя — молеше или заповядваше?
— Тя… заповядваше.
Раджаста бе видимо обезпокоен. Една толкова високопоставена Жрица на Светлината действително имаше правото да избира кой да й помага при раждането, но това право й бе дадено, за да облекчава непредвидени усложнение. А тя бе злоупотребила с него, за да угоди на собствения си каприз. Домарис не беше постъпила правилно.