Измъчваше я ужасно чувство за вина. Знаеше, че през тези последни три дни бе проявила себичност, принуждавайки измъчения си любим все още да задържа живота в себе си. Дори сега се движете, тласкана от чувство за дълг, и не преставаше да се самообвинява, изпълнена с отвращение към страхливостта си. Микаел изскимтя възмутено и тя се стресна — беше го притиснала прекалено силно.
Домарис не спираше да върви. Забелязваше само с крайчеца на очите си ярките цветове на есенните градини. Механично придърпваше края на пелената над главичката на новороденото, но пред себе си виждаше сама мургавото, белязано от неизмеримо страдание лице на Микон, чувстваше единствено ужасната си мъка.
Пътят не беше дълъг, но Домарис имаше чувството, че е вървяла до края на света. С всяка стъпка младостта й се отдалечаваше все повече и оставаше безвъзвратно зад гърба й. След време, което й се стори безкрайно, мислите й донякъде се проясниха и тя видя, че е застанала на прага пред стаята на Микон. Залитна леко, защото мисълта: „Няма връщане назад“, я удари като юмрук в гърдите. В себе си знаеше, че път назад за нея никога не е имало.
Очите й несъзнателно обиколиха стаята; отчаянието, изписано на младото й лице, накара Деорис да се задави от мъчително преглъщани сълзи. Дълбоко съчувствие бе изписано на лицето на Раджаста и дори строго стиснатата уста на Риведа се отпусна при вида на толкова много мъка, Домарис забеляза единствено неговото съжаление, и това й даде нови сила, родени от гнева.
Тя се изправи гордо, прегърнала детето. Очите й вече не можеха да се откъснат от лицето на Микон — останалите хора в стаята нямаха никакво значение. Това бе мигът на нейната жертва; сега можеше да пожертва повече, отколкото ако губеше себе си — сега щеше да се сбогува навеки с единствената любов в живота си — и със собственото си бъдеще. Тя пристъпи по-близо до него и едва не припадна, като видя как се бе променил през последните няколко дни.
До този миг Домарис хранеше някаква бледа надеждица, че Микон може да остане с нея — поне още малко… Сега види истината в очите.
Тя го гледа дълго и мрачните, благородни черги на лицето му се врязваха окончателно, болезнено и завинаги в мислите и живота й.
Най-сетне Микон отвори очи и като че ли най-сетне прогледна — осенило го бе нещо по-висше от обикновеното зрение, защото въпреки че Домарис не бе проронила и дума, нито някой от останалите бе нарушил мълчанието, той се обърна направо към нея.
— Господарке на Светлината! — прошепна той и чувството в гласа му нито можеше да се назове, нито да се опише. — Дай ми да прегърна… нашия син!
Домарис коленичи, а Раджаста незабележимо се измести по-близо, за да помогне на Микон да се изправи в леглото. Домарис постави бебето в протегнатите му ръце и зашепна обикновени, нищо не значещи думи — но за умиращия тези думи означаваха покой и свобода.
— Синът ни, любими — прекрасният ни малък син.
Чувствителните пръсти на Микон нежно се плъзнаха по малкото личице. Собственото му лице, прилично на восъчна посмъртна маска, се сведе ниско над детето; сълзи се отрониха от слепите му очи и той промълви с копнеж:
— Да можех да го видя!
Звук, подобен на хрипливо ридание, наруши тишината и Домарис вдигна учудено очи. Раджаста бе неподвижен като статуя, а Деорис никога не би могла да издаде такъв звук.
— Любов моя — гласът на Микон укрепна донякъде. — Само един дълг остава неизпълнен. Раджаста… — изпитото лице на атланта се обърна към стария жрец. — На теб поверявам грижата и защитата на моя син — и той позволи на Раджаста да поеме детето от него. Домарис поривисто притисна главата на Микон към гърдите си. Той се усмихна нежно и се отдръпна.
— Не — прошепна той с мъчителна нежност. — Безкрайно съм уморен, любов моя. Остави ме да си отида. Не съжалявай за най-голямата жертва, която ще направиш заради мен.
Той се изправи бавно и мъчително на крака. Риведа, бърз и незабележим като сянка, го подкрепи, за да не падне. С лека усмивка Микон прие помощта на Сивия маг, Деорис протегна малката си топла ръчица и стисна леденостудените пръсти на сестра си, но Домарис дори не забеляза докосването.
Микон сведе лице над бебето, което спеше спокойно в ръцете на Раджаста, и с изкривените си пръсти докосна притворените клепачи.
— Виж това, което ти е дадено да виждаш — дарявам ти го аз, сине на Ахтарат!
Дългите пръсти докоснаха мъничките уши на бебето и Микон продължи:
— Чуй това, което ти е дадено да чуваш — дарявам ти го аз, сине на Ахтарат! Той плъзна леко ръце по покритите с бебешки пух слепоочия.