— Познай силата, която е твоя по наследство — дарявам ти я аз, сине на Ахтарат!
Докосна розовата устица, която веднага се опита да засуче пръста му.
— Говори с властта на ветровете и бурята, на слънцето и дъжда, на водата и въздуха, земята и огъня! Нека думите ти бъдат думи на справедливост и любов.
Ръката на умиращия сега лежеше върху сърцето на бебето.
— Вслушвай се само в гласа на дълга и в зова на любовта. Така, по правото на силата, която с в мен, те обричам завинаги… на тази сила…
По лицето на Микон нямаше вече и капчица кръв. Дума по дума, жест след жест, той бе освободил незнайните сили, който досега го придържаха към живота. С последно, неописуемо усилие той успя да опише някакъв знак над челото на бебето, после се облегна тежко на Риведа.
Домарис изтича към него с гладна нежност, но Микон за миг не я забеляза. Обърнат към Риведа, той каза задъхано:
— Знаех, че това… че това ще… господарю Риведа, ти трябва… на довършиш клетвата! Аз вече… — дъхът скриптеше в гърдите му, но той събра още веднъж последните си сили. — Не смей да ме мамиш! — и в същия миг далечна гръмотевица подчерта думите му.
Мрачен и мълчалив, Риведа остави Домарис да поеме отпуснатото тяло на Микон, за да го освободя да изпълни това, което му бе възложено. Риведа знаеше много добре защо тъкмо на него, а не на Раджаста или на някой от другите, бе паднал изборът на Микон. Явният знак за доверието на атланта означаваше всъщност тъкмо обратното: създавайки керамична връзка между Риведа и детето, Микон се подсигуряваше, че каквото и да върши занапред, Риведа никога нима да се обърне срещу момчето и срещу Силата, която бе негова по права…
Студените сиви очи на Риведа горяла с леден пламък, когато подхвана отново с резкия си глас прекъснатите ритуални слова:
— На теб, Сине ни Ахтарат, Повелителю на ловните поля. Наследнико на Гръмотевиците, предавам Силата. И нека Светлината е свидетел из клетвата ни — магът разви със силните си, сръчни ръце пелените на бебето и го издигна в потока слънчева светлина, която струеше през прозореца. Микаел доволно измърка и протегна ръчичките и крачетата си.
Лицето на Сивия маг бе все така мрачно и тържествено, но очите му се усмихваха, когато подаде детето обратно на Раджаста, и вдигна ръце, за да произнесе заклинанието:
— От баща на син, от век на век — поде Риведа — минава Силата — позната на посветените в Истината. Той е било, е и ще бъде. Привет и сбогом, Ахтарат!
Микаел гледаше спокойно с мътносивите си очи на новородено лицата, които го биха наобиколили, но това не продължи дълго. Раджаста припряно върна бебето и ръцете на Домарис поемайки Микон от нея и отново го положи на леглото му. Ръцете на слепия принц потърсиха за последен път Домарис; тя дойде и се надвеси над него; страшно бе да се види мъката й.
Притиснала детето и прегръдките си, младата жена ридаете беззвучно, скрила лице в гънките на мантията на Раджаста, Жрецът бе обгърнал раменете й с ръка, но очите му не се откъснаха от лицето на Микон Риведа, скръстил мрачно ръце на гърдите си, наблюдаваше неподвижно сцената. Едрата му фигура стоеше точно на пътя на потока от слънчеви лъчи, които вливаха през прозореца.
Принцът не помръдващо. Останалите също бяха затаили дъх… Най-сетне той трепна почти незабележимо и прошепна:
— Господарке… на Светлината. Прости ми — и замълча за миг. Ситни капчици пот бяха избили по челото му. После каза:
— Домарис… — името прозвуча като молитва.
Изглеждаше, че Домарис няма да проговори никога, като че ли бе онемяла, като че ли целият свят бе осъден на вечно мълчание. Най-сетне побелелите й устни се разтвориха. Гласът й отекна ясно и гордо в тишината.
— Прощавам ти, любов моя. Върви си с мир.
Восъчнобледото лице остана неподвижно, но по устните трепна бледа сянка от старата усмивка на Микон.
— Единствена моя… — промълви той и после, съвсем тихо: — Цвете… на огъня…
Лека въздишка трепна и отлетя в тишината.
Домарис се приведе напред… но протегнатите й ръце се отпуснаха обратно като отсечени.
Риведа отиде тихо до леглото, погледна спокойното лице на принца и склони мъртвите очи.
— Свърши се — каза магът — почти нежно и с нещо близко до съжаление. — Каква смелост, каква сила… и какво разхищение!
Домарис се изправи — очите й бяха сухи — и се обърна към Риведа.
— Това, господарю Риведа, е въпрос на възгледи — каза тя бавно. — За нас това беше часът на най-голямата ни победа! Деорис… — подай ми моя син — тя все Микаел и тъжното лице просия в неземен блясък. — Виж детето ни — то е нашето бъдеще. Можеш ли да намериш нещо по-велико, господарю Риведа?