— Победата е наистина твоя, господарке — и Риведа се поклони дълбоко и почтително.
Деорис понечи да вземе бебето, но Домарис се вкопчи здраво в него и започна да го гали с треперещи ръце. После отправи последен прощален поглед към мургавото, безжизнено лице, което преди бе озарявано от духа на Микон, се и всички чуха тихата й, безпомощна молитва.
— Помогни ми — Ти, който Си и ще Бъдеш.
Деорис отведе сестра си, която я последва безропотно.
2.
Нощта беше студена. Пълната луна се беше издигнала рано и бледо мъждукащите звезди бяха се изгубили на небето от ярката й светлина. Ниско до хоризонта, по вълнолома, трептяха и играех бледи пламъци, а на север по небето танцуваха призрачни сини светлини.
Риведа, облечен за първи и последен път в живота си в белите одежди на жрец, крачеше тежко напред-назад пред стаите, в крито доскоро бе живял Микон. Нямаше никаква представа защо тъкмо той, а не Раджаста или някой друг от Пазителите, бе избран за това бдение — а вече не беше и толкова сигурен, че знае причините за честта, която Микон му бе оказал с последния си дъх. Какво ли го бе подтикнало да помоли Риведа да завърши клетвата — доверие или недоверие?
Беше ясно, че атлантът донякъде се беше страхувал от него. Но защо? Той не бе от Черното братство! Въпросите се раждаха един от друг и се въртяха в омагьосан Кръг — Риведа, който мразеше да се чувства объркан, не можеше и не искаше да ги прогони от мислите си. Все пак тази вечер бе свалил без изражения и без излишни прояви на дързост сивата роба, която бе носил толкова дълги години, и вместо това бе надянал ритуалните одежди на служител на Светлината. Чувстваше се странно променен, сякаш надявайки белите роби, бе приел и част от възгледите на тези строги, безкомпромисни хора.
Освен всичко останало, чувстваше се подтиснат от дълбоко лична скръб, от усещането, че е претърпял поражение. Слабостта и страданието на Микон в последния му часове на тази земя бяха разтърсили Риведа така, както силата му никога не би ги сторила. Дължимото уважение, което Риведа му бе отдавал никак против волята си, бе отстъпило място на дълбока и искрена привързаност.
Риведа извънредно рядко допускаше външните събития да го смущават. Той не вярваше в съдбата — и въпреки това съзнаваше, че има тънки, но здрави нишки, които минават през времето и свързват хората живот след живот, и че всекиму можеше да се случи да се заплете неволно в тях. Карма. Също като лавините в родните му северни планини, мислеше мрачно Риведа. Едно малко камъче се търкулваше, бутнато от невнимателна стъпка, и всички земни и небесни сила не можеха да спрат хода му — и хода на последиците. Риведа потръпна. В себе си беше убеден, че смъртта на Микон бе предопределила съдбата на всички тях. Тази мисъл не му харесваше — Риведа предпочиташе да вярна, че сам с господар на съдбата си, че може да намери сигурна пътечка между ямите и клопките, заложени от кармата — единствено с помощта на собствената си сила и воля.
Той продължаваше да крачи с наведена глава. Орденът на магьосниците, познат тук като Орден на сивите жреци, бе много древен и на други места се радваше на дълбока почит. В Атлантида имаше много магове, магьосници и ученици, сред които Риведа бе заемал високо, почетно място. А сега Риведа се бе добрал до тайна, която никой освен него не знаеше, и бе твърдо убеден, че има законното право да я запази за себе си.
Веднъж, по време на налудничавите му буйства, неговият хела Рейота бе изтървал неволно една дума — и един жест. Риведа ги запомни, колкото и безсмислени да му се бяха видели тогава. По-късно веднъж — забеляза, че Раджаста и Кадамири си разменяха същия жест, когато мислеха, че никой не ги наблюдава; а Микон, в мъчителните бълнувания, които едва в последния му час бяха заменени от неземен покой — бе казал няколко думи на родния си език — и някои от тях бяха същите като казаните някога от Рейота. Риведа бе съхранил всичко това в съзнанието си с убеждението, че някога може да му потрябва. За него единственото ценно притежание бе познанието — и колкото по-скрито бе то, толкова по-силно възбуждаше естественото любопитство на острия му ум.
Утре тялото на Микон щеше да бъде изгорено на погребалната клада, а урната с пепелта щеше да бъде изпратена в родната му Атлантида. Това бе негова задача — пък и кой би бил по-подходящ да я изпълни от жреца, посветил сина на Микон в Силата на Ахтарат?
3.
На зазоряване Риведа тържествено дръпна тежките завеси и слънчевата светлина нахлу на широки струи в стаята, където лежеше тялото на Микон. Зората пламтеше по вълните и ги превръщаше в море от рози, рубини и жив огън, танцуваше в трептящи пламъци по безжизненото лице на Сина на Светлината. Риведа, на мръщен, изпита твърдото убеждение, че тази смърт бе всичко друго, само не r край.