„Всичко започна с огън… мислеше Сивият маг, и в огън ще свърши. Но дали това ще е само огънят от погребалната клада на Микон? Истина ли са тези много по-високи пламъци, които виждам в бъдещето, или само така ми се струва?“ Той се смръщи още по-силно и поклати глава. „Какви глупости ми идват на ума! Днес огънят ще погълне това, което служителите на Мрака са оставили от Микон, принц на Ахтарат — и все пак със смъртта си той победи по своему и тях, и силите, които движат света.“
Докато слънцето се издигаше все по-високо на хоризонта, облечени в бяло жреци поставила на носилка тялото на Микон и го понесоха бавно надолу, по виещата се пътечка — към усмихнатия нов ден. Зад носилката вървеше Раджаста, смазан от скръб; малко по-назад Риведа крачеше тихо, с наведена глава. Зад тях се точеше дълга процесия от облечени в бяло жреци и жрици със сини наметала и сребърни мрежи в косите — за да отдадат последна почит на чужденеца, на Сина на Светлината, който бе издъхнал тук сред тях… а много по-назад, далеч зад тях, се прокрадваше сива сянка на човек, прегърбен като старец, разтърсвал от ридания, спуснал пред лицето си сивата качулка на дрипава роба, в чиито дипли криеше и ръцете си. И никой не видя как Рейота Лантор от Ахтарат изпрати своя принц и брат в последния му път.
Невидима за никого, високо на върха на сивия хълм, стоеше една жена — висока и величествена, а лъчите на изгрева играеха по тежките й златисточирвеникави коси и я увенчаваха с корона от огън. В ръцете си държеше новородено дете. Когато траурната процесия се отдалечи и всички заприличаха на черни сенки, плъзгащи се по яркото слънце на Изтока, Домарис вдигна високо сина си, за да го докоснат лъчите на изгряващото слънце, и запя химна на утрото:
Далеч под нея пламъците плъзнаха по кладата и затанцувай към небето — и целият свят бе погълнат от огъня на слънчевата светлина.
КНИГА ТРЕТА
ДЕОРИС
Първа глава
ОБЕЩАНИЕТО
1.
— Господарю Раджаста — Деорис посрещна стария жрец с видима тревога, — толкова се радвам, че дойде! Домарис се държи… странно!
По сбръчканото лице му Раджаста се изписа въпрос. Деорис продължи припряно:
— Нищо не разбирам — тя прави всичко, което трябва да бъде направено, престана да плаче по цял ден, но… — младото момиче проплака безпомощно: — Нея просто я няма!
Раджаста кимна бавно и докосна успокоително рамото й.
— Страхувах се, че ще стане така. Отивам да я видя. Сама ли е?
— Да. Отказа дори ду ги погледни, когато дойдоха, не отговаряше на въпросите им, само седеше и гледаше стената… — Деорис се разплака.
Раджаста се зае да я успокоява и след известно време успя да разбере, че „те“ са Елис и майка Изоуда. Мъдрите му старчески очи гледаха угрижено тясното, бледо лице на Деорис и това, което видя, го накара да погали нежно тъмната й коса. После каза кротко, но настоятелно:
— Запомни, сега ти си по-силната от двете, макар и да не ти се струва възможно. Трябва да бъдеш мила с нея. Ти има нужда от цялата ти любов — и от цялата ти сила.
Жрецът отведе подсмърчащата Деорис до един диван и каза:
— Отивам при нея.
Вън вътрешната стая Домарис седеше, напълно неподвижна — очите й се рееха в невъобразими далечини, ръцете бяха отпуснати в скута й. Лицето й напомняше на лице на статуя — спокойно и безизразно.
— Домарис — каза тихо Раджаста — Дъще…
Много бавно жената излезе от унеса си — като че ли духът й се върна от далечно, тайно място; в очите й просветна съзнание.
— Господарю Раджаста — тя прие поздрава, но гласът й бе толкова далечен, те едва раздвижи тежкото мълчание в стаята.
— Домарис — продължи жрецът, потискайки жалостта в гласа си, — ти са моя ученичка и трябва да те упрекна, че пренебрегваш задълженията си. Това — не е достойно за теб.
— Сторих всичко, което съм длъжна да сторя — отвърна беззвучно Домарис, но явно не възнамеряваше дори да се противи на упрека му.
— Искаш да кажеш, изпълняваш необходимите движения — поправи я Раджаста — Нима мислиш, че не разбием какво правиш?! Налагаш си да умреш! И ще успееш, ако си достатъчно страхлива! Забрави ли, че твоят син… синът на Микон има нужда от теб? — нещо в очите й трепна, и забелязал първия признак на някакво душевно вълнение, Раджаста повтори настоятелно: — Синът на Микон има нужда от теб!