Лицето на Домарис оживя от болка.
— Не — простена тя, — дори в това се провалих! Дали са детето ни на дойка!
— Това можеше и да не се случи, ако не бе позволила на скръбта да те победи! — продължи все така укорно Раджаста. — Глупаво, заслепено момиче! Микон те обичаше, почитате и ти се доверяваше повече, отколкото на всеки друг — а ти искаш да измамиш доверието му! Искаш да посрамяш паметта му, да докажеш, че сгрешил, като те е обикнал и ти се е доверял, да предадеш и себе си, и мен — защото излиза, че съм бил лош учител!
Домарис скочи от мястото си и протегна към него ръце, за да го накара да спре, но един повелителен жест на жреца пресече напиращите на устните й думи и я накара да сведе покорно глава.
— Нима мислиш, че тази скръб е само твоя, Домарис? Не знаеш ли, те за мен Микон бе повече от приятел, повече дори от брат? Откак той си отиде, ме измъчва страшна самота! Но нямам право да престана да живея само защото този, който бе толкова близък на сърцето ми, се пресели там, където не мога да го последвам! — той добави малко по-меко: — Деорис също тъгува за Микон — а за разлика от теб тя не може да се утешава със спомена за любовта му.
Младата жена отпусна още по-ниско глава и заплака — бурно и отчаяно. Раджаста я привлече кротко в прегръдките си и я държа, докато отчаяните ридания заглъхнаха и тя замлъкна — изтощена, но жива.
— Благодаря ти, Раджаста — прошепна Домарис с усмивка, която едва не разплака него. — Обещавам… обещавам да бъда добра.
2.
Домарис неспокойно бродеше из жилището си. Изминалите мъчително бавно дни и часове я бяха довели до неизбежното, и сега тя беше длъжна да вземе решение. Но за какво решение ставаше дума всъщност? Решението бе взето отдавна, а сега бе дошло време да постъпи съобразно него и да изпълни обета си. Нямайте никакво значеше, че когато се бе обрекла на Арват изобщо не знаеше на какво се обрича. Спомни си с горчива усмивка думите, изречени преди много години пред Съвета; „Да, знам, те трябва да се омъжат. Нямам нищо против Арват — дори го харесвам малко“ Това бе толкова отдавна — когато не бе и подозирала, че любовта между мъж и жена е много повече от романтика и красиви думи, преди душата й да опознае тайнството на раждането и смъртта — и самотата. Тогава беше само на тринадесет години.
Лицето й, много по-слабо, отколкото преди месец, изведнъж стана напълно безизразно, защото позна стъпките, който спряха пред вратата й. Обърна се и поздрави Арват. Влезлият мъж остана като закован на вратата и можа само да измънка името й.
Арват не я беше виждал от деня, когато издъхна Микон, и сега стоеше, слисан от промяната й кея. Домарис беше все така красива — дори по-хубава отпреди — но лицето й беше смъртно бледо, а очите — далечни и мъдри, сякаш посветени в незнайно тайнство. От весело, жизнерадостно момиче, тя се бе превърнала в жена — или по-скоро в скулптура от мрамор — или от лед. Стори му се, че долавя далечен пламък й безметежното спокойствие на погледа й.
— Надявам се, те си добре — каза той безпомощно накрая.
— О, да, за мен се грижеха добре — отвърна Домарис и в погледа й се появи раздразнение. Знаеше много добре какво иска Арват — защо не започне направо, а заобикаля основното с излишни учтивости?
Арват вече бе установил, че настроението й не е кой знае колко хрисимо — и това го притесни още повече.
— Дойдох да попитам… да те помоля… да изпълниш обета, който ми даде…
— Това е твое право — кимна Домарис, но едва не се задуши от опитите си да диша спокойно и равномерно.
Арват бурно протегна ръце и я притисна към себе си.
— Любов моя! Разрешаваш ли ми още тази вечер да те поискам за съпруга от Петимата мъдреци?
— Щом искаш — отвърна тя безразлично Днес или утре — беше все едно. Само за миг някогашната Домарис се върна, и тя избухна във внезапен порив:
— О, Арват, прости ми… прости ми, че не мога да ти дам повече — помоли тя и се притисна за миг в него.
— Това, че ми даваш себе си, е достатъчно — отвърна той нежно.
Погледът й беше тъжен и знаещ, но тя не каза нищо повече.
Ръцете му я притиснаха по-здраво.
— Ще те направи щастлива? — настоя тон. — Кълна се!
Тя понасяше безропотно прегръдката му, но Арват съзнаваше, че бурните му чувства не я засягат ни най-малко, осъзна и собствената си безпомощност. Затова допълни предизвикателно:
— Кълна се, че ще те накарам да забравиш!
След малко Домарис вдигна ръце и се освободи от прегръдката му — не с неприязън, а с пълно безразличие, което изпълни мъжа срещу нея с тревога… Но той бързо пропъди смутилата го мисъл. Щете да я научи какво с любов, каза си той самоуверено, и нито за миг не помисли, че тя знае много повече за любовта, отколкото той някога би могъл да узнае.