Деорис се разсмя весело я подтикнат от внезапен импулс. Риведа се наведе и я целуна леко, после се обърна и си тръгна. Сам не можеше да си обясни какво го накара да я целуне — защото рядко действаше импулсивно. Докато крачеше бързо обратно към Храма, Риведа мислеше обезпокоени за странното безразличие, което бе забелязал в очите на момичето. През месеците на болестта Деорис се беше източила, но надали някога щеше да стане висока. Слаба и крехка, тя вече не беше дете, но не бе още и жена. Красотата й беше безплътна, като че ли не от този свят. Ядосан на собствените си мисли. — Риведа се чудеше докъде ли е стигнал в ухажванията си младият Хедан. „Не, укори се той, това не с обяснението.“ Деорис нямаше вид на замаяна от събуждането на страстта, липсваше й осъзнатата женственост на жена, познала любовта. Беше приела целувката му невинно, като малко дете.
Но Риведа не видя, че Деорис го проследи с поглед, докато фигурата му не се изгуби в далечината, и че за първи път от месеци пламналото й лице трептеше от вълнение.
Трета глава
ИЗБОРИ КАРМА
1.
Нощта спускате меките си, индигово-сини криле над високите покриви на Храма и над древния град, които тънеше в сенките под него. Слаби светлини блещукаха в мрака, а още по-далеч, отвъд плътния мрак, легнал над пристанището, морето излъчваше слабо, фосфоресциращо сияние. Плаха звездна светлина трептете над перилата на терасата, която се намираше на самия връх на голямата пирамида. Треперливата светлина падаше върху двете фигури, загърнати в наметала, който стояха, облегнати на балюстрадата.
Деорис потръпваше от студения бриз и постепенно придърпваше полите на тежкото си наметало. Вятърът си играеше с тях, дърпаше качулката й, докато накрая Деорис я смъкна, изложи лице на нощния хлад и остави тежките си къдрици да се веят на воля. Чувстваше се малко уплашена и много неопитна.
Строгото, замислено лице на Риведа сияеше под бледата звездна светлина с почти нечовешко спокойствие. Но беше отронил нито дума, откакто се бяха качили на терасата и мрачната неподвижност на очите му задуши няколкото й плахи опита да заговори. Когато магът изведнъж се раздвижи рязко, като събуден от сън, и Деорис трепна уплашено.
Риведа се облегна с една ръка на балюстрадата и каза повелително:
— Кажи ми какво те безпокои, Деорис.
— Не знам — измънка момичето. — Толкова много нови неща се случват наведнъж… — но изведнъж гласът й стана суров и ти продължи почти грубо: — Сестра ми Домарис пак очаква дете!
Риведа я изгледа с привити очи.
— Разбрах. А ти какво очакваше?
— О, и аз не знам… — раменете на момичето се отпуснаха тъжно, — С Микон беше някак по-различно. Той беше…
— Беше Син на Слънцето — подсказа с мек глас Риведа и в това му нямаше и следа от насмешка.
Деорис го погледна натъжено и уплашено.
— Да. Но Арват… и то толкова скоро — като животни!… Защо, Риведа, защо?
— Кой знае? — гласът на Риведа заглъхна натъжено. — Домарис би могла да стигне далеч…
Деорис вдигна отново очи, пълни с въпроси.
Магът се усмихна нежно.
— Странно нещо е женският ум, Деорис. Ти си съхранила невинността си и не можеш на знаеш колко силно с подчинена жената на тялото си. Не казвам, че това е нещо лошо, само понякога с жалко — той помълча и продължи мрачно: — И тъй, Домарис с избрала пътя си. Очаквах го, е все пак… — той хвърли поглед към Деорис. — Ти ме попита защо. По същата причина повечето момичета в Сивия храм са саджи и използват магия, без да съзнават значението й. Но ние, маговете, предпочитаме нашите жени да бъдат свободни — да бъдат шакти садхана — знаеш ли какво се нарича това?
Деорис поклати мълчаливо глава.
— Жена, които съзнава силата си и може да я ползва, за да насочва и допълва силата на мъжа Домарис имаше такава сила и можеше да стане „шакти сидхана“… някога.
— Сега вече не, така ли?
Риведа не й отговори направо, а продължи да разсъждава на глас:
— Жените рядко изпитват необходимото желание, необходимата нужда, а често им липсва и смелост. За повечето от тях знанието с игра, а магията — играчка, средство да си доставиш не изпитани вълнения.
Деорис попита плахо:
— А няма ли друг път за една жена?
— За жена от твоята каста? — магът сви рамене. — Нямам право да те съветвам — и все пак, Деорис…
Риведа отново замълча — но в същи и миг нощната тишина бе разкъсана от женски писък. Магът се обърна бързо и гъвкаво като хищник; зад него Деорис, сключила ръце на гърлото си, се опитваше да различи нещо в мрака. Забеляза на най-горната площадка на стълбата две облечени и бяло фигури и една друга, сива и сгърбена, която се беше изправила по-близо до тях.