Риведа произнесе рязко няколко думи на непознат език и се обърна учтиво към облечените в бяло фигури:
— Не се страхувайте, горкото момче е напълно безобидно. Умът му не е съвсем наред.
Вкопчена в ръката на Раджаста. Домарис отвърна тихо и задъхано:
— Той… се изправи от сенките… като призрак!
Звучният смях на Риведа изпълни мрака.
— Давам ви думата си, че е напълно жив — и не може да причини зло и на муха.
Облеченият с сиво хела беше се шмугнал в сенките и отново бе изчезнал от погледа им. Риведа продължи със страхопочитание, толкова дълбоко, че граничеше с ирония:
— Поздрав на теб, Пазителю; отдавна бях изгубил надежда, че ще ме удостоиш с посещение!
Раджаста каза саркастично:
— Не заслужавам любезността ти. Риведа. Надявам се, че не сме прекъснали размислите ти?
— Не, не бях сам — отвърна невъзмутимо Риведа и кимна на Деорис да дойде по-близо. — Какъв пропуск, господарке — обърна се той към Домарис, — сестра ти никога не беше виждала тая прекрасна гледка — наистина гледката не е за изпускане, особено в звездна нощ.
Деорис, отново нахлузила качулката си, гледаше мрачно новодошлите, сякаш бяха натрапници. Домарис пусна ръката на Раджаста и отиде при нея.
— Ако се бях сетила, щях да те доведа тук отдавна — каза тя и внимателно се взри в лицето на сестра си. В мига, преди малоумният да я уплаши, тя беше видяла Риведа и Деорис да стоят много близо един до друг, почти прегърнати. Гледката, незнайно защо, я накара да изтръпне. Тя хвана сестра си за ръката и я отведе обратно до балюстрадата — Наистина е прекрасно. Вижда се лунната пътека… — и снишавайки гласа си до шепот, продължи: — Деорис, не искам да ти досаждам, но за какво говорехте все на пак?
Огромната сянка на Риведа се изправи до тях.
— Обсъждахме мистериите, господарке. Исках да разбера дали и тя е избрала пътя, по който сестра й върви с чест — думите на мага бяха любезни, дори почтителни, но нещо в тона му накара Раджаста да се намръщи.
Свил юмруци, за да овладее гнева си, Жрецът на Светлината каза рязко:
— Деорис е посветена за жрица от най-ниската степен в Храма на Каратра.
— Знам — усмихна се Риведа. — Нима си забравил, че аз я посъветвах да отиде там?
С насилено спокойствие Раджаста отвърна:
— И прояви голяма мъдрост, Риведа. Дано всички твои съвети са толкова мъдри — после хвърли поглед към опечената сянка на ученика, който отново се беше появил, и попита. — Успя ли да намериш ключ към душата му?
Риведа поклати глава.
— Дори в Атлантида не открих нищо, което да събуди у него някакъв смътен спомен. Въпреки това — той млъкна за миг и продължи: — Въпреки това съм убеден, че той има невероятни магически способности… и познания. Миналата нощ го поставих и Кръга на учениците. Раджаста трепна.
— С празен ум? — попита той обвинително, — Без да съзнава какво прави! — но лицето му се изписа сериозно безпокойство. — Позволи ми поне веднъж да те посъветвам, Риведа — не като Пазител, а като приятел и сродник. Внимавай — за свое собствено добро. Той е… празен — идеалният проводник на злото.
Риведа се поклони. Деорис, която го наблюдаваше неотклонно, видя как едно мускулче заигра над силно стиснатата му челюст. Когато проговори, магът сякаш откъсваше думите си на хапки и ги изплюваше към Раджаста:
— Аз съм маг, сроднико, и познанията ми са… достатъчни и подходящи… за да охранявам този проводник, бъди така добър — и ми позволи да се занимавам сам със своите дела, приятелю!
Раджаста въздъхна и каза тихо и пепеливо:
— Можеш да унищожиш разума му.
Риведа сви рамене.
— Няма кой знае какво за унищожаване — възрази той. — А мога и да го върна към съзнание — той помълча и допълни бавно, с убийствена заплаха: — Или може би предпочиташ да го пратя и селото на лудите?
Настъпи дълго, ужасно мълчание. Домарис усети как сестра и се вцепени — мускулите й се напрегнаха, раменете й затрепериха от ужас. Готова да я успокои, Домарис здраво стисна ръката й в своята, но Деорис рязко се дръпна.
Риведа продължи, напълно спокоен:
— Подозренията ти са неоснователни, Раджаста. Опитвам се просто да върна душата на този нещастник. Не се занимавам с черна магия; намеците ти ме оскърбяват, Пазителю.
— Знаеш, че не съм искал да те обидя — отвърна Раджаста с уморен старчески глас, — но в Ордена ти има неща, които не можем да ограничим, дори да е необходимо.
Сивият маг остана неподвижен. Лицето му издаваше необичайно за него съмнение в собствената му преценка; накрая Риведа се предаде и отиде при Раджаста, който се подпираше на балюстрадата.