— Не се гневи — каза той разкаяно, — и аз не исках да те обидя.
Жрецът на Светлината дори не го погледна.
— След като не можем да разменим и две думи, без да почнем да се обиждаме, по-добре да мълчим — каза той хладно. Риведа, засегнат от тона му, се изправи и загледа мълчаливо към залива.
Пълната луна се издигате все по-нагоре, като позлатено мехурче, което се издига по вълните и си играе в прибоя на море от приказна светлина. Деорис въздъхна възторжено, без да може да откъсне поглед от облените в лунна светлина вълни и посребрените покриви… Усети ръката на Риведа на рамото си и се приближи още малко към него. Големият оранжев диск се издигаше, надвиснал над вълните, и постепенно светлината му озари лицата им. Деорис, полупрозрачна като сянка в мрака, Домарис, бледа като снежнобелите си одежда; Раджаста, подобен на светла сянка и Риведа, изправил се като тъмна каменна колона на пътя на светлината. Зад тях една сива сянка се бе сгушила като купчина парцали в най-далечния ъгъл на терасата — незабелязана и пренебрегвана от всички.
Деорис започна да различава подробности и озарената от лунна светлина картина: по-тъмните сенки на корабите с прибрани платна — стройните им мачти стърчаха самотно над блещукащите вълни; тъмната маса на Града на Змията, сред която тук-там мъждукаха светлинки. Внезапно тя вдигна ръка и повтори във въздуха очертанията на града и пристанището; после възкликна изненадано:
— Господарю Риведа, виж ако човек проследи линията на града с ръка оттук, прави Свещения знак!
— Убеден съм, че строителите са го имали предвид — каза спокойно Риведа. — Случайността има понякога пръст в тези неща, но не и тук.
Тих глас прошепна наблизо:
— Домарис?
Младата жрица трепна и отвърна:
— Тук съм, Арват.
Неясната бяла фигура на съпруга й се отдели от сенките и тръгна към тях.
Той се огледа усмихнато.
— Поздрав, господарю Раджаста… господарю Риведа. На теб също, малка Деорис — не, вече не трябва да ти казвам така, нали, котенце? Поздрав на Адсарта, жрицата от Храма на Каратра! — и той се поклони с малко пресилена тържественост.
Деорис се разкиска неудържимо, но се спря, отметна къдрици и му обърна гръб.
Арват се усмихна и прегърна леко жена си.
— Предположих, че ще те открия тук — каза той. Гласът му беше едновременно загрижен и пълен с упрек. — Изглеждаш уморена. Когато приключиш със задълженията си за деня, е редно да почиваш, а не да се уморяващ допълнителни, като се катериш по всички тези стълби.
— Никога не се уморявам — каза тя бавно, — поне не истински.
— Знам, но… — ръката около кръста й я притисна малко по-здраво. Гласът на Риведа прозвуча, странно рязък, през траещите по терасата сенки:
— Няма жена, която да е готова да приеме разумен съвет.
Домарис вдигна гордо глава.
— Освен жена аз съм преди всичко човек.
Риведа спря на нея поглед, пълен с онази странна, тържествена почит, която толкова я беше изплашила навремето.
— Не мисли, че е така, господарка Изарма. Ти си жена — на първо място и завинаги. Нима това не е напълно ясно?
Арват се намръщи и гневно се обърна към Риведа, но Домарис го хвана за ръката.
— Моля те — прошепна тя, — не го гневи. Убедена съм, че не е искал да ме засегне. Той не е от нашата каста и можем спокойно да не обръщаме внимание на думите му.
Арват се подчини, но измърмори.
— Нали точно жената в теб обичам толкова много, скъпа. Останалото е твое — и аз никога няма да се намеся в тази част от живота ти.
— Знам, знам — каза тя тихо и успокоително.
С присъщата си търпелива кротост Раджаста добави:
— Аз не се боя за нея, Арват. Знам много добре, че освен жрица е и жена.
Риведа хвърли насмешлив поглед към Деорис.
— Струва ми се, че ние двамата сме излишни — подхвърли той и поведе момичето към другия край на терасата и двамата отново потънаха в съзерцание, загледани в огньовете, които пламтяха по вълнолома.
Арват се обърна към Раджаста и каза усмихнат, за да се извини:
— И аз съм предимно мъж, когато става дума за Домарис.
Раджаста отвърна на усмивката му.
— Това е напълно разбираемо, синко — каза той и загледа внимателно Домарис. Ясните лунни лъчи придаваха мек блясък на тежката й червеникава коса и милостиво изтриваха следите от умора по младото й лице. „Защо, питаше се старият жрец, тя така остро възрази на думите на Риведа, че е преди всичко жена?“ Той се загледа в морето и започна да си спомни, донякъде против волята си „Когато носеше детето на Микон, Домарис беше въплъщение на женствеността, беше жена и само жена и го подчертаваше с всеки свой жест, гордееше се и беше щастлива, че е жена. Защо е този гняв, като че ли Риведа и е обидил — а всъщност и оказваше най-високата почит, на която е способен?“