Ако само можех да видя как…
Чувам отдалеч отчаяния глас на Финиан:
— Ако можехме да променим някак настройката за зашеметяване, така че бластерът да излъчва по-широк импулс…
— МЕДИЦИНСКИ ЕКИП ДА СЕ ЯВИ НЕЗАБАВНО НА ПАЛУБА 12 — обажда се вътрешната уредба. — ПОВТАРЯМ: МЕДИЦИНСКИ ЕКИП НА ПАЛУБА 12.
Не им обръщам внимание. Около мен се е разпрострял лабиринт и аз упорито изпробвам всяка възможна пермутация на фактите, но всеки път стигам до задънен край. Всяко какво ако и дали да не се препъва фатално някъде по пътя. А ние през цялото време вървим по същите стъпки, които рано или късно ни убиват. Крачим към същата орис, наближаваме участта си с пълното съзнание какво правим.
— Може би има някакъв начин да отцепим помещението със сондата, така че да си осигурим повече време — казва Нари с неприкрито отчаяние. — С нещо ръчно, което охраната не може да дезактивира.
— Но така ти ще останеш заключена вътре, когато ядрото избухне — изтъква Скарлет. — А трябва да си навън, Нари, иначе всичко ще е напразно.
Това е неприемливо. Невъзможно е да не съществува успешен сценарий, иначе нямаше да дойдем тук от бъдеще, в което Нари е основала Аврорския легион.
Трябва да има начин тя да оцелее.
Трябва да има.
Трябва да…
Тогава потокът от числа в главата ми рязко секва. Безкрайният фрактал от възможности — също. И аз съзирам отговора.
Отварям очи и виждам втренчената в мен Скарлет. Дори сега, когато е на края на силите си, изтощена до смърт от скръб, страх и безуспешни усилия, Скарлет не може да скрие топлата нежност в очите си. Не жали сили да култивира външната си черупка, но истината е, че има сърце без край. Радвам се, че е открила същото качество у Финиан.
— Сетила си се? — пита тихо тя.
— Да.
Продължава да ме гледа втренчено. Струва ми се, че и тя започва да разбира. А аз започвам да разбирам колко гениална сама по себе си е тази нейна способност. Разбирам го тук, в края на пътя.
Съжалявам, че ѝ крещях.
Съжалявам за много неща.
ТИК.
ТАК.
ТИК.
ТАК.
— Нари — изричам. — Онези плодове, декопоните, които братовчедка ти носи в дома на твоята халмони. Вкусни ли са?
— Много — отговаря Нари с вдигнати вежди. — Но какво…?
Поглеждам я в очите. Изведнъж разбирам…
Не е като да не чувствам нищо.
— Бих искала да ги опитам — казвам ѝ.
Бих искала да попадна в дом като онзи. С голямо семейство, което идва и си отива. С традиции, със семейни шеги и истории и плод, който е толкова сочен, че капе по китките ти и се стича чак до лактите.
— И аз бих искала да ги опиташ — мръщи се тя. — Но…
Финиан най-после започва да разбира онова, което Скарлет вече знае.
— Зила, не. Не.
— Какво? — повишава глас Нари и мести поглед между нас. — Какво става?
Скарлет клати глава.
— Зила, трябва да има и друг начин…
— Не може да се свърши от само себе си — казвам простичко.
Финиан възразява след Скарлет:
— Не, Зи, ще измислим нещо друго. Все още имаме време, значи…
— При настоящото разпределение на силите Нари не може да оцелее, за да изстреля ядрото. А тя трябва да оцелее, иначе няма как да основе Академията. Иначе няма как ние да дойдем тук и да посеем семето за победата на Аврора срещу Ра’хаам. Щом елиминираш невъзможното, онова, което остане, колкото и да е невероятно…
Поглеждам към Фин.
— … или болезнено…
После към Скарлет.
— … или тъжно…
И накрая към Нари.
— … е истината. Някой трябва да остане и да ти помогне.
Пропускам виковете им покрай себе си.
— … изоставихме Кат, изоставихме брат ми и ако си мислиш, че…
— … просто трябва да помислим пак дали не бъркаме по отношение на…
— … този път ще успея да…
Стоя. Гледам. Накрая те се умълчават. Не са им останали аргументи. Виждат простичката истина така, както я виждам аз. И дълбоко в сърцата си всички те знаят, че нямаме никакво време за губене.
Тогава подемам:
— Преди много години гледах от скривалището си как лоши хора заплашват родителите ми и приятелите ми. Ако се покажех, щяха да ги застрелят, а мен — да отвлекат. Затова продължих да се крия с надеждата спасението да ни намери само. Накрая похитителите се умориха да чакат, убиха родителите ми и си тръгнаха. Никога повече няма да позволя любимите ми хора да умрат заради моето бездействие. Този път има какво да направя.