Бързо, Зила, бързо. Този път можеш да ги спасиш.
— Идват! — надава вик Нари, вратите се отварят с трясък, настава врява, проблясват светлини, всичко се пълни с дим и аз отделям миг и една ръка, за да вдигна блузата си пред носа и устата. Поне съм уцелила размера на гаечния ключ. Той пасва идеално на първия болт. Опитвам се да го развъртя, после още веднъж, с всички сили. Разхлабва се. Свалям го.
Пълзя към втория заключващ механизъм, без да обръщам внимание на изстрелите, които прогарят въздуха над главата ми, и на вонята на топящ се метал. Засега Нари ги удържа, но те са много, твърде много, и всеки миг някой от тях ще използва прикриващия огън на другарите си, за да нахлуе в лабораторията.
Поглеждам сондата, развивам болта на втората ключалка и алармите писват още по-силно. Но сондата все така виси в центъра на цилиндъра, все така пулсира със светлина и задържа приятелите ми тук.
Сега.
— Зила! — крещи Нари през рева на престрелката. Колоната над главата ѝ избухва насред дъжд от искри. — Побързай!
Пълзя по корем към следващата заключваща скоба, а алармите вият оглушително в ушите ми. Ръцете ми са хлъзгави от пот и изпускам гаечния ключ в стремежа си да го завъртя силно. Пробвам отново, кривя лице и накрая свалям третия болт.
— ЗИЛА! — реве Нари.
— Десет секунди — викам в отговор.
Вече съм при четвъртия заключващ механизъм, нагласям гаечния ключ и завъртам с всички сили. Проклетият болт не помръдва, упорит е и ме вбесява, съдбата на цялата галактика е в моите ръце. Не съм религиозен човек, но точно сега, дълбоко в себе си, ми се иска да бях.
— Моля те — прошепвам на който там ме чува.
Моля те.
И болтът най-после поддава.
Пулсиращото сияние се задържа още миг. Енергията, протичаща през повредената сонда, променя пулсациите си сякаш се препъва. Вътрешната ѝ светлина най-после отслабва.
И умира.
Чува се кухо дрънчене, дъното на цилиндъра се отваря и повредената сонда се изхлузва в студената бездна на открития космос.
Безсилна.
Безжизнена.
Успях.
Но няма време за празнуване. Нари отстъпва към мен, стреля и ругае. Изстрели цепят въздуха, шумът е почти непоносим.
Пет секунди.
Нари изстрелва последните си муниции по входа на лабораторията, след което се мята зад моята колона и преплита пръсти, както сме го планирали.
Аз пускам гаечния ключ, скачам и опирам ботуш в люлката, която ми е направила с ръце.
Тя се надига с пъшкане и ме повдига. Избивам капака на въздухопровода в тавана, хващам се за ръбовете на отвора, набирам се с едно движение и се обръщам някак в твърде тясното за целта пространство. Почти не усещам болката от драскотините и ожулванията, когато провесвам горната част на тялото си през отвора и подавам ръце на Нари.
Тя скача и още един компютърен терминал избухва зад нея. За миг си мисля, че няма да успеем, защото Нари е нисичка.
После дланите ѝ плясват в моите и аз събирам всичките си сили, за да я изтегля нагоре, точно когато войниците от охраната нахлуват през вратата.
Закъснели сме, докът е пълен с народ и обичайната ни пътека до совалката се е затворила. Клеча до Скар в сянката на един снабдителен кораб, главата ми се върти, сърцето ми препуска и вдишвам дълбоко в напразен опит да се успокоя.
Дъхът свисти в гърлото ми и издава странен, писклив звук. Още усещам вкуса на гадния пожарогасител. Отврат. Какво слагат тераните в тези неща, да му се не види?
— Трябва да си пробваме късмета със същия кораб — шепне Скарлет. — Повечето хора ще се отправят към спасителните капсули, но само със совалката можем да стигнем до бурята.
Искам да се съглася, но езикът ми е натежал неприятно, устните ми са изтръпнали и устата не ми се подчинява. Затова само кимвам, когато Скар поглежда към мен.
— Можеш ли… можеш ли да им отвлечеш вниманието, или нещо друго? — прошепва тя. — Да задействаш аларма или да направяш някоя компютърна магия?
Клатя глава, навеждам се напред и опирам длани в пода. Не мога да вдишам. Вие ми се свят.
— Добре ли си? — прошепва тя с разширени очи.
Махвам към кораба. Трябва да тръгваме.
— Всичко тук е стара технология — мърмори под нос Скар и протяга врат, за да огледа търчащите из дока хора. След това издърпва с две ръце блокчето зад колелото на най-близкия файтър, засилва се и го мята далеч пред нас.
Блокчето пада с трясък върху решетъчния метален под и всички обръщат глави.
Скар се втурва като спринтьор на състезание, а аз се препъвам след нея. Горещо ми е, лошо ми е, не виждам добре. Знам накъде трябва да тичам, но реално бягам слепешката.