Краката ми се подгъват. Екзокостюмът ми се мъчи.
Стигаме до тежката совалка, която обичайно крадем.
Коленете ми се удрят в пода и ме пронизва болка. Работя бързо по шлюза и както винаги успявам да накарам кабелите да дадат накъсо и да го отворя сред хаоса и вихрещия се дим. Но ръцете ми треперят силно.
Не ми стига въздух.
Нещо определено се случва с езика ми.
Нещо не е наред.
— Зила! — долита по връзката гласът на Скарлет, изкривен, но достатъчно ясен.
— Момент — казвам аз, свръщам зад един ъгъл и продължавам да пълзя след Нари. Въздухопроводът е тесен, но и двете сме дребни. Никой от охраната не би могъл да ни последва. Обаче нямаме много време да стигнем до спасителната капсула.
— ПОВТАРЯМ: ПРОБИВЪТ В ЯДРОТО ЕСКАЛИРА, АКТИВИРАН СПЕШЕН ПРОТОКОЛ НА ПАЛУБА 9.
— Хайде, Зила! — вика Нари и изритва една решетка пред нас.
— Скарлет? — викам я по връзката и пълзя по корем. — Качихте ли се на совалката?
— ПРЕДСТОЯЩА ИМПЛОЗИЯ НА ЯДРОТО СЛЕД ТРИ МИНУТИ. ВСИЧКИ НЕЗАБАВНО ДА СЕ ОТПРАВЯТ КЪМ СПАСИТЕЛНИТЕ КАПСУЛИ. ПОВТАРЯМ: ИМПЛОЗИЯ НА ЯДРОТО СЛЕД ТРИ МИНУТИ.
— Да, излетяхме! — крещи Скарлет. — Движим се към бурята, но Фин не е добре! Вдиша някакви химикали на станцията и сега не може да ди…
— ПОВТАРЯМ: ПРЕДСТОЯЩА ИМПЛОЗИЯ НА ЯДРОТО. ВСИЧКИ ДА СЕ ОТПРАВЯТ КЪМ СПАСИТЕЛНИТЕ КАПСУЛИ НЕЗАБАВНО.
Държа се за стените, а станцията се люлее около мен. Сирените ехтят още по-силно в металните тръби.
— Повтори, Скарлет. Какво му е на Финиан?
— Не може да диша, Зила!
Фин се е свлякъл на пилотското кресло като чувал с картофи, а космосът около нас гори. Станцията плюе спасителни капсули, от пробойните в корпуса ѝ се излива горяща плазма, а ние се носим стремително към гигантските гърчещи се пипала на бурята от тъмна материя, към платното и предстоящия импулс — нашия билет за дома.
Само че не знам дали Фин ще го доживее.
Лицето му се подува, очите му ще изскочат, устните му са станали лилави. Опитвам се да запазя самообладание, да не се предам на паниката. Помагам му да легне на пода, докато совалката се носи към бурята, и слушам съсредоточено гласа на Зила.
Глас, който сякаш идва от другия край на галактиката.
— Чуваш ли хриптене, Скарлет? — пита тя. — Свистене?
Навеждам се, допирам ухо до устата му и сърцето ми ще изскочи. Той вече не се движи, не говори, не…
О, Съзидателю, моля те, не позволявай това…
— Да.
— Значи още диша — заключава Зила. — С Нари отиваме към спасителните капсули. Щом Финиан не е в състояние да го направи, значи ти трябва да насочиш кораба през турбуленцията на бурята към квантовото платно. Трябва да си близо до него, когато импулсът удари. На десетина метра или дори по-малко. За всеки случай.
— Аз? — Оглеждам се умопомрачено и погледът ми попада върху пилотското кресло. — Не знам как да управлявам това нещо! Аз съм по остроумните коментари, Зила!
— Слушай ме внимателно, Скарлет — долита по връзката.
— Зила, никога не съм летяла на нещо без автопилот! — викам аз. — И не знам какво му е на Фин, не разбирам нищо от меди…
— Скарлет! Просто ме слушай. Това е последният ни шанс да ви върнем у дома. Можеш да се справиш. Трябва да се справиш.
Поглеждам към момчето на пода, което се бори за всеки дъх. Бъдещето на всички ни е заложено на карта. Всеки миг от живота ми е водел към този момент. Изведнъж чувам гласа му в главата си, толкова ясно, сякаш ми говори тук и сега.
Може и да не си забелязала, но именно ти пое командването на отряда, след като ГРА плениха Тайлър. Имаме нужда от теб, Скар.
Затварям очи, сграбчвам се за въображаемите ревери и здраво се разтърсвам.
Те имат нужда от мен.
Той има нужда от мен.
— Добре, казвай.
Главата ми се върти, тялото ми се бори за всеки дъх, но вече се давя и няма за какво да се хвана. Напразно се катеря по хлъзгава скала, а океанът ме блъска, ледените вълни ме заливат и ме дърпат надолу, надолу и надолу.
В главата ми витае само една мисъл — че не мога да се откажа, че не мога да се откажа.