Не мога да се откажа, докато не разкъсаме примката.
Ако умра сега, ще мога ли да започна отначало?
Не мога да поема този риск.
Още не мога да умра.
Затова забивам нокти в скалата, вълните ме заливат безмилостно, стягат гърдите ми като менгеме, вече почти не виждам.
И съжалявам толкова много, че Скарлет ще остане самичка, че ще трябва да се изправи срещу Ра’хаам съвсем сама. Че от Отряд 312 ще остане единствено сърцето, но може би винаги сме имали само това — сърце, може би любовта винаги е била пламъчето, с което сме удържали мрака.
Нищо не виждам.
Трябва да се задържа за скалата.
Само колкото да стигнем у дома.
— Зила! — крещя и гледам безпомощно Фин. Гърбът му се е извил в дъга, а ноктите му дращят по пода. — Зила, той не може да диша!
Гласът ѝ е спокоен в ухото ми:
— Мисли за най-важното, Скарлет. Още ли си на курс към платното?
Совалката отново се разклаща, двигателите ѝ се борят за надмощие с бурята отвън. Дори тук, в нейната периферия, енергиите са главоломни, колосални. Поглеждам мониторите, после и през предния люк към гигантския сребрист правоъгълник в мрака отпред.
— Да! Движим се право към платното! На десет хиляди километра сме!
— Добре — казва Зила. — В совалката има ли комплект за бърза помощ?
Вдигам глава и оглеждам отчаяно малката кабина. Скачам, отварям шкаф след шкаф и чекмедже след чекмедже — не че са много — ровя трескаво и съдържанието им хвърчи около мен.
— Не виждам! — крещя с прималял глас и се отпускам на колене до Фин.
Очите му са затворени, клепачите му потрепват.
Чувам сирените през микрофона на Зила.
— ВНИМАНИЕ: НЕОБРАТИМ ПРОБИВ В ЯДРОТО. ПРЕДСТОЯЩА ИМПЛОЗИЯ СЛЕД ТРИ МИНУТИ. ВСИЧКИ НЕЗАБАВНО ДА СЕ ОТПРАВЯТ КЪМ СПАСИТЕЛНИТЕ КАПСУЛИ. ПОВТАРЯМ: ИМПЛОЗИЯ НА ЯДРОТО СЛЕД ТРИ МИНУТИ.
— Щом няма аптечка, ще работим с наличното — отвръща простичко Зила. — Опиши ми симптомите.
— У-устните му са подути, очите му… — Стон прекъсва думите ми и аз стисвам силно ръката му. — Не може да диша и постоянно дращи по гърлото си…
— Описваш ми анафилактичен шок, Скарлет. Вероятно тялото му реагира на химикалите, които е вдишал. Трябва да направиш трахеотомия.
— Какво да направя? — писвам в отговор.
— Гърлото му се е подуло и затова не може да диша. Ще направим разрез под отока. Трябва ти нож.
— Зила, не мога…
— Скарлет — прекъсва ме гласът ѝ. — Нямаме време. Финиан не трябва да умира, преди импулсът да ви удари, иначе цикълът ще започне отначало. В дясната ръка на екзокостюма му има малка отвертка.
Ръцете ми се тресат, а Фин вече не се движи. Посягам да повдигна и обърна ръката му, а тя е тежка и безжизнена. Виждам малката вдлъбнатина в екзокостюма, където стои въпросната отвертка.
Това не може да се случва.
— Взех я — изричам задъхано. Незнайно как хем го правя, хем не мога да повярвам, че го правя. — Взех я, а сега какво?
— Ще ти трябва малка твърда тръбичка, по-тясна от кутрето ти.
— Тръбичка? — Вече пищя, не мога да контролирам дишането си. Чувала съм, че някои хора стават ненормално спокойни в моменти на криза, но Скарлет Джоунс не е от тях. — Къде, в името на Съзидателя, да намеря…?
— Огледай се — прекъсва ме отново Зила. — Все трябва да има нещо.
— Няма! Зила, нищо няма!
Совалката се тресе около мен и пулсиращите енергии отвън всеки миг ще я разкъсат. Чернилката грейва за миг в тъмномораво, подпалена от поредното изригване на тъмна енергия, а аз хвърлям поглед през предния люк и изтръпвам от мащаба и могъществото на видяното. Давам си сметка, че ако вече не бях уплашена до смърт за Фин, щях да съм уплашена до смърт за себе си.
Все още сме твърде далече от платното. Той ще умре, преди да го стигнем, ще умре тук, в ръцете ми.
Стигнахме толкова далеч. Сражавахме се толкова смело. Изгубихме толкова много.
Една история, започнала преди стотици години.
Това ли ще пише в последната глава?
Тогава се сещам. Застига ме като проблясък на онази ужасна енергия. Бръквам трескаво в предното джобче на униформата му, ровя отчаяно и пръстите ми най-сетне се сключват около нея.
Писалката.
— Зила, тъпата ПИСАЛКА!
— Хм — чувам я да казва. — Интересно.
— Той мрънкаше за тъпото нещо при всеки удобен случай — мърморя си, докато развивам писалката. Фин лежи неподвижно, а аз крещя в лицето му: — Май подаръкът не е чак толкова скапан, а!