Гърдите му не се движат.
Очите му са подути и затворени.
Частите на химикалката падат по пода около мен и вече държа само корпуса ѝ. Неръждаема стомана. Лъскава и тежка. Бурята вилнее около нас. Тъмна енергия описва волтови дъги в чернотата.
— Сега какво?
— Плъзни пръсти надолу по гърлото му — инструктира ме тя, все така ненормално спокойна, и аз се държа за нея като за скала. — Ще усетиш две издутини. Направи разрез между тях и вкарай химикалката.
Внушавам на ръцете си да не треперят, влагам цялата си воля в тази трудна задача и успявам. Плъзгам пръсти по гърлото му — два пъти, за да съм сигурна, че съм открила правилното място. Бурята сериозно се е заела да разглоби совалката на съставните ѝ части, но аз се принуждавам да не треперя.
Да се успокоя.
Да дишам.
Оставаме само аз с отвертката в ръка и гърлото на Фин, и… ох, мамка му, мамка му, мамка му. Толкова ли не можеше тази задача да се падне на когото и да било другиго от отряда, защо точно на мен?
— Ще се справиш, Скарлет — казва тихо Зила в ухото ми. — Можеш да направиш всичко.
Поемам си дъх. Прицелвам върха на отвертката.
Мога да го направя.
— Той диша! Зила, о, Съзидателю, той…
Гласът на Скарлет потъва в море от статичен шум. Навлезли са в бурята и връзката прекъсва.
Знам, че това са последните думи, които някога ще чуя от тях.
С Нари сме в една спасителна капсула и гледаме през малкия люк, почти допрели лица. Стотици червени и зелени светлинки накъсват мрака на бездната — капсули, които се изстрелват от отломките на станция „Стъклена пантофка“. На хоризонта виждаме бурята и мъничката совалка на Скарлет и Финиан, която се движи през мрака за срещата си с квантовото платно.
Ако всичко мине добре, след по-малко от две минути импулсът ще ги удари. Последните членове на Отряд 312 ще се пренесат две столетия напред в бъдещето, завинаги извън обхвата ми.
Само дето не е точно така. Всичко, което направя тук, на някакъв етап ще стигне до тях.
Гледаме как совалката се подмята в бурята.
Нари притиска длан към стъклото.
— На добър път — прошепва тя, щом корабът изчезва във вихрите ѝ. — И късмет.
Една минута.
Обръщам се към нея и се взирам в чертите ѝ, вече така познати, след като безброй пъти преживявахме един и същ ден. Знам толкова много и същевременно толкова малко за нея. Но имам цял един живот да го науча.
— Знам, че те оставиха тук — прошепва тя и ме гледа право в очите. — Но не те оставиха сама.
В думите ѝ има искри и те прескачат помежду ни като статично електричество, като миниатюрни квантови мълнии. Удрят ме и аз, досущ като совалката на Скарлет и Финиан, съм променена, пренасям се на ново място и…
Вдигам ръка бавно и предпазливо и плъзвам върховете на пръстите си по бузата ѝ и надолу по извивката на шията.
Кожата ѝ е топла.
Тази жена ястреб е толкова храбра, толкова свирепа.
Така пълна с живот, свързана по хиляди начини с приятелите си, семейството си, света си.
И е красива — чертите на лицето ѝ, извивката на устните. Чувам плътния, развеселен глас на Скарлет в главата си. Не е висока.
А аз не съм сама.
С нея съм.
Притискам едва доловимо с пръсти извивката на врата ѝ и тя се навежда към мен, а устните ѝ докосват моите. След секунди енергийният импулс ще удари навън, но тук аз вече горя.
Де да бях от хората, които се молят.
Но гръдта на Финиан се движи бавно, аз току поглеждам към него и броя ли, броя. Стискам здраво контролните лостове. Мога единствено да чакам.
Не знам какво ще заварим, щом се върнем у дома. Не знам дали изобщо ще се върнем у дома. Но знам, че съм направила всичко по силите си.
Поглеждам през предния люк към бурята отвън, а после отново към Фин. Очите му са отворени.
— Не мърдай — бързам да го предупредя. — Не мърдай. Много скоро ще трябва да те заведем при истински лекар.
Той вдига вежди, но не прави опит да отговори.
— Още не — продължавам аз. — Още няколко секунди. Това искаш да попиташ, нали? Дали сме направили скока? Още не сме. От друга страна, ако се питаш откъде съм намерила смелостта, уменията и общото великолепие да извърша операция по спешност насред целия този хаос, какво да ти кажа… Ако си мислиш, че след като прослушах толкова много момчета с надежда да си намеря съвършеното гадже, бих позволила на някаква си трахеотомия да застане на пътя на истинската любов, значи сериозно подценяваш колко ми е писнало от прослушвания.