Вглеждам се в лейтенантските нашивки на гостенката — не съм виждал такава униформа нито в Аврорския легион, нито в Теранския отбранителен флот, нито в Глобалната разузнавателна агенция. Изцяло черна е, ако не броим сребристите нашивки. Единствено шлемът ѝ не е черен оформен е като голяма птица с разперени криле и остри нокти.
Теранските птици не са ми ясни. Канарче, може би? Пеликан?
Не, не, друга е…
Нашивките на раменете ѝ са лейтенантски, а на джобчето на куртката ѝ е извезано името Ким. Значи, лейтенант Ким.
Приятно ми е да се запознаем.
— Е — усмихва се Скарлет. — Тъкмо казвах, че името ми е Скарлет. Това са моят научен офицер Зила и моят инженер Финиан. Добре е да…
— На колене — прекъсва я заповеднически Ким. — С пръсти, преплетени на тила. Всичките. Бавно!
Скарлет отлично знае кога да млъкне, точно както отлично знае кога да говори и какво да каже. Коленичи бавно на палубата и Зила прави същото, но на лицето ѝ се прокрадва онова отнесено изражение, което подсказва, че в главата ѝ се случват трескави пресмятания. Сгъвам се до тях, а екзокостюмът ми съска и жужи. Силна болка преминава през коленете ми и аз правя гримаса.
— Какво е това, дето го носиш? — пита ме лейтенант Ким. — Боен костюм?
— За битка с гравитацията — отвръщам. — Без него не мога да ходя. В костюма няма вградени оръжия, ако за това питаш. Освен ако не броим вградената отварачка за бутилки?
Зила си отваря устата, сякаш ние, останалите, не водим разговор.
— Онази станция влачи квантово платно в периферията на буря от тъмна материя.
— Това е секретно — сопва се лейтенант Ким.
Зила премества очи, сякаш може да види през корпуса на совалката.
— Колегата ми Фин твърди, че това е начин да се впрегне тъмна енергия?
— Само дето вече никой не го прави — вметвам. — Никъде.
— Не никъде — прошепва Зила и изведнъж откровено ме побиват тръпки.
— Тук аз задавам въпросите, мамка му — ръмжи Ким. — Кой те изпраща? Да не си от специалните части на белчовците? Как ни намерихте толкова далече?
Скарлет се опитва да заглади положението.
— Лейтенант, давам ви думата си, че…
— Думата ти? — Лейтенант Ким пръхти презрително и насочва пистолета си право към мен. — А вие двете работите с гадното копеле и предавате собствената си раса? Предавате Тера? Нали знаете какво се случва с предателите по време на война?
— Война ли? — примигвам аз. — Ти да не си пияна? Не сме във…
— Затвори си устата, бледолики!
Мигвам за пореден път.
— Бледолики?
— Не никъде… — прошепва отново Зила.
— На тази пък какво ѝ става, да му се не види? — пита Ким и хвърля злобен поглед на Зила.
Скар махва небрежно с ръка.
— О, понякога прави така, не ѝ обръщай внимание.
Зила поглежда отново към лейтенантката, а после кимва към вратата на шлюза.
— Файтърът ти. Стар модел „Пегас“, нали? Четвърта модификация, ако не се лъжа?
— Стар ли? — изсумтява пилотката. — Сладурче, толкова е нов, че боята му още не е изсъхнала.
Зила кимва.
— Не никъде.
— Защо постоянно го повтаряш?
— Вече никой никъде не го прави — казва тихо Зила. — Но за кратко тераните наистина са изпробвали добива на тъмна квантова енергия. По времето, когато сме били във война с бетрасканите. Когато още сме прохождали в Гънката.
Най-после разбирам какво има предвид Зила и мозъкът ми прави салтомортале.
Не, не може да говори сериозно. Просто няма начин.
Само дето…
— Не бях виждал униформа като нейната — прошепвам, — а станцията е толкова старомодна…
Това. Не може. Да се случва.
— Въпросът не е къде — кимва Зила, — а кога.
— Съзидателят да ме тръшне — прошепва Скарлет.
На лейтенант Ким очевидно ѝ е дошло до гуша, защото размахва оръжието си и повишава глас:
— Моментално ми обяснете за какво говорите. Или почвам да стрелям.
— Няма да ми повярваш — заявява убедено Зила.
— Пробвай и да видим.
— Коя година сме? Сега?
Лейтенант Ким пръхти.
— Сериозно ли ме питаш?
— Моля те — настоява Зила. — Просто отговори.
— 2177 е.
— А ние сме от 2380.
Кратка пауза.
— Права си. Не ти вярвам.
— Предупредих те — вдига рамене Зила.
Мозъкът ми дава накъсо и не мога да реша на кое да заложа — че е невъзможно или че е адски яко. А някъде, отвъд тези два кресливи гласа, едно тъничко гласче ми нашепва: Беше невъзможно да оцелеем и в онази експлозия. Както и да ни взривяват още осем пъти. Както и за един миг да се озовем където и, по дяволите, да се намираме.